Близо 50 000 души са загубили живота си вследствие на самоубийство в Европа през 2023 г. Макар данните да показват лек спад на смъртността в последното десетилетие, умишленото самонараняване остава сериозен обществен и здравен проблем, особено сред младите хора. В България през същата година са регистрирани 453 смъртни случая, а коефициентът на смъртност е 6,57 на 100 000 души – под средното за ЕС от 10,4 на 100 000.

Зад всички тези цифри се крият трагични житейски истории, а въпросите за причините, сигналите, които често остават незабелязани, и начина, по който обществото реагира, изискват разбиране, което невинаги умеем да даваме.  

Какво кара човек да стигне до мисълта за самоубийство? Разпознаваме ли навреме предупредителните знаци и знаем ли как да реагираме, когато някой около нас е в криза? По тези и други въпроси разговаряме с психологът Биляна Караджова, който коментира и една от най-трудните теми – защо все още изпитваме трудност да говорим открито за психичното страдание и самоубийството.

– Кои са най-честите причини – външни и вътрешни фактори – които могат да доведат един човек до мисли за самоубийство?

– Причината никога не е само една и факторите също не са само един. Става въпрос за натрупване на множество компоненти. Емоционалните фактори могат да бъдат изчерпан емоционален ресурс, при който обективното възприятие дори на най-елементарно препятствие или затруднение в живота се изкривява. Усещането е за неспособност или невъзможност да се справи, да премине през трудността, която в този случай се възприема като генерален проблем, а всъщност в една нормална ситуация е просто трудност.

Депресивните състояния са взаимно свързани с това. Едното води към другото. Изчерпаният емоционален ресурс създава предпоставки за влизане в депресивен епизод – кратко или по-дълго състояние. Оттам вече се появява чувството за безнадеждност, безполезност, отключва се вина, която в повечето случаи е ирационална, стига се до загуба на смисъл – и в глобален, и в буквален, и във философски аспект. Това е съпроводено и с тревожност, която може да е продължителна, да се задълбочи, да стане фонова тревожност или да се превърне в тежка тревожност.

Сред факторите са и житейските кризи, през които човек преминава. Загубите – не само смъртта на близък човек, но и раздялата със значим близък. Обезстойностяването, системният тормоз, насилието…В житейските кризи се включва и силен, продължителен конфликт – той може да бъде в личностен аспект, но може да бъде и в служебен.

Не е са подценяване и финансовият срив, преживяването на неуспех в дадена област, например професионална – някакъв значим неуспех, който се преживява като грандиозен провал, особено ако е придружен от отношение, което потвърждава този провал – отхвърляне, неприемане от страна на общността, в която човекът е.

–В този ред на мисли, доколко начинът, по който човек се чувства приет или отхвърлен от средата около себе си, може да задълбочи подобно състояние?

–Определено е важен е и начинът, по който обкръжаващата действителност се отнася към личността – изолация, отхвърляне, неподкрепяне. Тук включвам и значимия кръг близки, по-тесен или по-широк.

Много важно е също така, когато се забележи подобно състояние, да се обърне внимание дали източникът не е физиологичен. Дали изпадането в депресия и оттам тръгването в посока суицидни мисли не е свързано с някакъв физиологичен фактор. Има немалко случаи, когато причината се дължи на хормонален дисбаланс или неправилно функциониране на някой орган.

Към вътрешните фактори се включват и личностните особености на човека – дали има склонност към меланхолия, съответно по-лесно да попада в депресивни преживявания. Мислите „не принадлежа никъде“, „на никого не съм нужен“, „не съм значим“, „в тежест съм“.

– А каква е ролята на зависимостите – например алкохол, наркотици или хазарт?

– Те са по-скоро съпътстваща причина, която подпомага деструктивния път на такива мисли и стигането до такива действия. Хазартът, алкохолът, наркотиците – особено алкохолът и наркотиците – притъпяват способността за обективно мислене, за онова състояние на „тук и сега“. Засилват склонността към импулсивност. При хазарта вече се стига до финансов срив и оттам се завърта отново цялото колело.

– Кои са признаците, които близките трябва да наблюдават, ако човек минава през тежък период?

– При всички положения човек дава знаци. Има промени в обичайното поведение, различни нетипични реакции като отдръпване, затваряне в себе си, изолиране. До най-обикновени ежедневни неща – „искам да си стоя в стаята“, „прибирам се от работа и искам да си стоя в стаята“, заключвам се, избягвам контактите. Може да има дори директни изказвания за смърт, без човек точно да назовава, че има суицидни мисли. Понякога има споделяния от рода на „по-добре да ме няма“, „няма смисъл да ме има“.

Чувствителността на близките или приятелите, на близкия кръг изобщо, може да им помогне да забележат тези знаци. Промяна в съня и апетита, загуба на интерес към неща, които са значими за човека и за които близките знаят, че са значими.

Понякога има странни изказвания, които звучат като прощаване или раздяла. Или човекът изведнъж, без никаква очевидна външна причина, започва да си подрежда нещата, всичко да бъде наредено, да дава някакви насоки – обикновено свързани с имотни или други значими неща в живота.

Особено внимание трябва да се обърне, ако започнат частични подхвърляния или директни изказвания от рода на „обмислям да направя“, „изграждам си план как да сложа край на живота си“.

Много е индивидуално, много е различно. Има всякакви вариации. Аз изброявам някои по-общи, но всеки човек има своята индивидуалност и уникалност и нещата при всеки се случват по различен начин.

–Кога близките трябва да се намесят и какво е първото, което могат да направят?

–При засичането на първите странности в поведението, при улавянето на първите сигнали, първите знаци, които дават информация – „толкова ми е тежко“, „много ми е тежко“, „не мога повече“. Човек винаги дава знак, дори ако му погледнете стойката и тя е отпусната, приведена, погледът е сведен надолу към земята или изражението става бетонирано, погледът нищо не казва – всъщност всичко това говори.

Могат да подходят с разговор, изслушване, разбиране без оценка. Много е важно да не се вживяват в ролята на специалисти – на психолози, психиатри, а просто да си бъдат в позицията на близък, най-близък човек.

– Подобни разговори вероятно са доста трудни. Има ли неща, които човек не бива да казва, защото могат да влошат състоянието?

– Определено. Нещо, което е абсолютно забранено, е в такъв момент да застанат в позицията на критикуващ родител и да кажат: „Я се стегни, какво ми се лигавиш тука?“, „Опичай си акъла“, „Какви са тия глупости, дето ги говориш?“, ако човекът е споделил, че му минават суицидни мисли. Крайна оценъчност, изобщо всякаква оценъчност в такъв момент е неприемлива. Тя би задълбочила състоянието.

Също така думи от рода на „всичко ще се оправи“ не са най-подходящото. По-скоро обратното – открит, близък разговор, който дава послание: „Не си сам. Искам, интересува ме какво се случва с теб. Искам да те чуя и съм готов да остана до теб толкова, колкото имаш нужда.“. „Забелязвам, че нещо се случва, че страдаш.“ – на пръв поглед това са много простички реплики, но силата им не е във формата, а в посланието, което носят.

Трябва да има признаване, обратното на отхвърлянето – да се признае начинът, по който човекът се чувства – „Виждам, че ти е тежко, че ти е трудно го понасяш. Разкажи ми.“

На човека трябва да се остави усещането, че не е сам в преживяването. И това не става с един разговор. Ако човек не е в състояние да окаже такава помощ, по-добре изобщо да не започва, а да се обърне към някой друг от близките, защото в този момент самият той може да преминава през тежък период и да няма емоционалния вътрешен ресурс да окаже такава подкрепа.

Тази подкрепа няма да е за един час и за един ден. Особено ако сигналите са доста по-тревожни, подкрепата е продължителна, последователна и безусловна.

– Тоест човекът може да каже: „Нека заедно потърсим помощ“?

– Да. Оттам вече може да бъде насочен към специалист или дори заедно да отидат при специалист. Ако не е чак толкова тежко депресивно състояние, което да изисква подпомагане с медикаменти, защото тогава се намесва и биохимията на мозъка, може да се обърне към психолог. Всичко това води в посока страдащият да започне да се чувства подкрепен, забелязан, да знае, че още някой вижда неговото страдание. Така започва да се връща усещането: „Важен съм за някого и някой е важен за мен.“

И дори директният въпрос „Случва ли ти се да мислиш, че не искаш да живееш?“ или в някаква друга форма не увеличава риска. Напротив – той намалява тревожността и кара човека да се чувства разбран. Това дори го има и в статистики, които дава Световната здравна организация – директното задаване на този въпрос би могло да предотврати.

– Особено важно ли е това при мъжете, които по-трудно говорят за емоциите си?

– Да. Дори при мъжете, тъй като те са по-малко склонни да говорят, по-затворени са, това може да бъде форма на облекчение. Когато някой друг започне темата, буквално отваря вратата към моя страдащ вътрешен свят. Не ми се налага аз да говоря.

– Дали това всъщност не е свързано и с по-високия процент самоубийства при мъжете?

– Значима е разликата. Действително е така. Но това е част от комплекс от причини. Пак не е само една. Не можем да назовем само спецификата на пола. Тук се включват съвкупност от индивидуални психологически особености, социални и културни особености, които натоварват мъжете с необходимостта да се самосправят, да имат контрол над емоциите си, да изпитват трудност да ги изразят.

А нас, общо взето, в нашата култура, в България, не ни учат от деца как да си разпознаваме емоциите. Някак си не ни дават полето да изразим емоциите, да ни кажат: „Имаш право да изразиш тази емоция и по този начин да я разпознаеш, да опознаеш себе си.“ Това води до затруднение вече в порасналата личност.

Мъжете, заради това, че са мъже, много повече от жените носят тежестта на определени социални заблуди, дори предавани от поколение на поколение. Те се включват и като елементи във възпитанието чрез посланията и забраните, които родителите дават – „Мъжете не плачат.“ „Справяй се сам.“ „Слабост е да показваш емоциите си.“ „Не показвай чувствата си пред другите.“ „Не бъди женчо.“ „Стегни се.“ „Не показвай слабост.“. Всичко това формира едно отношение към себе си: „Нямам право.“ Зад това стои едно още по-дълбоко послание – „Не бъди човек!“.

Сякаш мъжете нямат право да изпитват емоции. Когато има такива дълбоки забрани, които се случват още от раждането, докато растат, заради вярванията, които се предават, се изграждат много твърди вярвания за самия себе си. Тогава стават мощните самозабрани.

И какво правят те? Например маскират депресивността чрез поведение. Могат да са гневни, агресивни, могат да се потопят в работа, така че да не им остава никакво време да помислят за себе си, да усетят себе си. Това, между другото, го правят и много жени.

Могат да прибягват към алкохола, да започнат да изключват близките, просто да не ги забелязват. Мъжете също са склонни към рисково поведение. Когато един мъж има проблем, той има нужда да се отдръпне и да мисли върху това как да бъде разрешен. Нагласата при жените, заради спецификата на пола, е по-скоро да отидем да говорим, да искаме да бъдем чути. И фактът, че съм го изговорила с някого, вече е 80% от случилото се разрешаване на проблема, който имам.

– Какво бихте казали на човек, който в момента е в криза и за когото изглежда, че няма друг изход?

– Ако този човек е направил действието да се свърже с мен, значи все пак не е толкова безнадеждно. Някъде там, дори да е в дъното на низходящата спирала, се е проявила и другата негова тенденция – тенденцията към живот. Това, което ще направя, аз дори го казах някъде в разговора: „Подкрепа. Тук съм. Готова съм да бъда до теб“. Понякога само това да стоиш до човека в кризисни ситуации е достатъчно. Да стигнеш до това да ти позволи да останеш мълчаливо при него. После започва бавно, стъпка по стъпка, да се изгражда усещането „Наистина съм до тебе“.

Ако той започне да говори, е още по-добре. Това, че има на кого да сподели, че мога да го изслушам, без получи оценка. Трябва да се премине през признаване и приемане, че човекът има право да се чувства слаб и изтощен. Тоест даваме правото на човека да се чувства като живо същество.

Но има нещо много важно – суицидната мисъл не е равностойна на действие. Фактът, че страдащият е склонен да говори за тези свои мисли, е добър знак. Той вече е направил крачката, а често най-трудната част е просто да кажеш: „Помогни ми...“.