Световнопризнатият диригент Йордан Камджалов направи едно от най-откровените си, дълбоки и разтърсващи интервюта пред журналиста Мон Дьо в ефира на Нова телевизия. В разговор, който самият водещ определи като „проповед“, маестрото свали маската на безпогрешния гений, за да разкрие огромната цена на успеха, изгладуваните мечти и парадоксите на българската действителност.

Зад блясъка на световните сцени стои реалност, която малцина подозират. Камджалов шокиращо определя живота си като непоносим, признавайки, че зад постиженията му стои едно „изгладувано висше образование“. Той връща лентата назад към студентските си години в Берлин, когато тайно се е крил в сградата на Берлинската филхармония, за да попива знания от репетициите.

„Изваждах от студентската си чанта ябълка и парче хляб. Този вкус стои още в мене като един спомен за цялото ми образование в Берлин“, споделя диригентът. Именно заради това той създава своята фондация веднага след дипломирането си – защото вярва, че децата трябва да бъдат подкрепяни, но същевременно е убеден, че всяка голяма мечта трябва да бъде „изгладувана“.

Работната му етика е безпощадна. Маестрото признава, че не е ходил на почивка от седми клас насам и че понятия като събота, неделя, отпуски и празници са „вредни“ за човек, който иска да постигне извънредни неща. Тази маниакална отдаденост обаче има своята жестока цена, платена най-вече от неговите близки – съпругите и децата му, които той е лишил от своето време.

Камджалов описва отношенията си с България с болезнена откровеност. „Аз съм чужденец в родината си. България е мястото на подвига и място на падение едновременно“, категоричен е той.

Според него родната действителност е едно „варварско блатясало пространство“, което обаче крие невероятни парадокси. В това блато, въпреки всякаква логика, се движат „делфини и ангели“. Той вижда българина като безкрайно ограбен – физически, психически и душевно, но това го мотивира още повече да създава своите културни инструменти за облагородяване на обществото. Дейността на своята фондация той определя като своеобразно „ашладисване“ върху подивялото, но гениално българско национално дърво.

Маестрото е безкомпромисен към политиката, която намира за „безнадеждно сбъркана“, и отказва всякаква политическа подкрепа за своите инициативи, предпочитайки да гради извън институционалното пространство, от което нормалният българин е отвратен.

Малцина знаят, че зад диригентския пулт Камджалов използва уникален собствен метод за запаметяване на партитурите, наречен „глобализация на музикалната структура“. Той превежда музикалната форма в числа и геометрични фигури, интериоризирайки стотици произведения наизуст. Целта на тази нечовешка подготовка са онези „няколко секунди извънредност“ на сцената, в които времето спира и човешката душа бива докосната. За целия си живот досега той изчислява, че е имал сумарно около 600 такива секунди.

Диригентът не спести суперлативи за попфолк звездата Софи Маринова, с която реализираха хитовия спектакъл „Мистерия и свобода“. Въпреки критиките на музикалните сноби, Камджалов заяви, че нейната свръхсила е „феноменалното ѝ сърце“. „Тя влизаше и се разтваряше в това пространство... тя е гейзер и хората отиват при гейзера, а не при стиснатия емоционален скъперник“, споделя той, отбелязвайки нейния безпрецедентен професионализъм дори в дните след загубата на майка ѝ.

В същия дух на обединение, маестрото разказа и за предстоящия през септември проект „Любов“, реализиран съвместно с Деси Тенекеджиева. Двамата работят като „близнаци“ в една обща битка за подкрепа на младите таланти, създавайки модел на уважение, лишен от конкурентност, който замества липсващата национална културна стратегия.

Извън блясъка на прожекторите, Йордан Камджалов определя себе си като „средно талантлив човек“, чиято най-голяма мечта е да живее спокойно в малка къщичка сред природата. Той направи и едно от най-неочакваните си признания – своята зависимост към черешите.

„Като видя череша от дърво и се качвам на него... Йордан Камджалов краде череши. Просто черешата е по-силна от мен“, споделя през смях маестрото, разкривайки своята човешка обикновеност.

Интервюто завърши с изключително емоционален спомен за неговия баща. Малко преди да си отиде от този свят след нелеп инцидент, бащата се обадил на сина си за рождения му ден и му казал най-важните думи: „Няма речници в света, от които мога да извадя думите, за да опиша колко съм горд с теб“. Ако днес би имал една минута с него, диригентът признава, че просто би го държал силно, за да му каже, че живее в него и че е негово копие.

На финалния въпрос на Мон Дьо – какво би казал Господ за Йордан Камджалов, маестрото отговори просто и искрено: „Щях да го обичам“.

Ето и цялото интервю:

Ето и някои откъси от интерюто:

Мон Дьо: Маестро, кога за последно говорихте два часа за себе си, а не за човечеството? Кое е по-лесно – да дирижирате оркестър или да обясните кой сте всъщност? Йордан Камджалов: Не ми се е случвало. Често катастрофираме с обяснението кои сме всъщност. Човек може да се научи да дирижира още като студент, но често умираме, без да сме разбрали докрай кои сме ние самите.

Мон Дьо: Кое е първото нещо, което хората грешат за вас? Йордан Камджалов: Грешат, като мислят, че ми е спокойно и че живея бляскав живот, в който всичко ми е наредено. Всъщност аз работя зверски, без почивен ден, събота, неделя или празници. Понятието "отпуска" е забранено и не съществува за мен и екипа ми. Не съм почивал от седми клас.

Мон Дьо: Какво означава Вашата фраза "изгладувано висше образование"? Страхувахте ли се от глада? Йордан Камджалов: Означава, че ядях най-евтиния хляб и ябълки в Берлин, за да мога да си купувам книги, партитури и да ходя на майсторски класове. Криех се в коридорите на Берлинската филхармония, за да слушам репетициите, и там изваждах парчето хляб от чантата си – този вкус още стои в мен като спомен за образованието ми. Не се страхувах от глада, нашите родители купуваха уроци и книги, дори самите те да ядяха хляб с кисело мляко.

Мон Дьо: Кой познава най-добре Йордан Камджалов? Йордан Камджалов: Имам няколко човека – сестра ми, съпругата ми Милена, Мая Василева и психоложката Мадлен Алгафари. Моят живот всъщност е непоносим и те подозират това.

Мон Дьо: Защо някои хора ви мразят и защо приятели са ви навредили? Йордан Камджалов: Навредиха ми, защото мощно ме фаворизираха, когато се върнах в България, а това наранява другите. Винаги съм бил отхвърлян на провинциално ниво и обожаван на космополитно. Както ми каза Мадлен Алгафари преди години: "Няма да ти простят никога, че си безумно умен, красив, талантлив и образован. Ако беше малко куц и сакат, щеше да ти е много по-лесно". Аз обаче не се сърдя, смятам, че е здравословно за баланса в природата на 9 човека, които те обичат, 1 да те мрази.

Мон Дьо: Кой е най-тежкият компромис, който направихте по пътя си дотук? Йордан Камджалов: Фактът, че създавам в България. България е едно варварско, блатясало пространство, в което обаче, обратно на всяка логика, се движат делфини и ангели. Българинът е ограбен психически, душевно и физически. България е едновременно мястото на подвига и мястото на падението. Аз обаче приемам тази среда като "хумус", върху който работим за облагородяване на обществото чрез нашата фондация.

Мон Дьо: Кога разбрахте, че политиката не е симфония? Има ли България нужда от Месии? Йордан Камджалов: Отнема време да се осъзнае, че там има безнадеждност. Окончателното ми изтрезняване дойде по време на ковид и войните, когато видях абсолютния синхрон между леви и десни, Изток и Запад в тяхното мълчаливо предателство спрямо човека. Що се отнася до Месия – да, България има нужда от Месия, който да свърши истинска работа (както в Сингапур), а не от некадърници. Аз не ставам за тази работа, защото съм прекалено чувствителен, а хора като Ганди, Левски и Ботев са били убивани за това.

Мон Дьо: Казвате, че цялата ви борба дотук е за "няколко секунди извънредност". Не е ли жестока тази сделка и колко такива секунди сте имали в живота си? Йордан Камджалов: Да, нужна е ултраподготовка в преследването на онзи миг, в който времето спира и докосваш човешката душа – това е най-безценното във вселената. Сумарно до момента на сцената съм имал около 600 такива секунди. Цената за тях обаче я платих аз и моите близки – най-вече майките на моите деца и съпругата ми.

Мон Дьо: Липсва ли ви понякога правото да бъдете обикновен човек? Йордан Камджалов: Аз съм елементарен в много ситуации. Ще ви призная нещо скандално – зависим съм от череши. Като видя череша на дърво, се качвам. Йордан Камджалов краде череши, те просто са по-силни от мен.

Мон Дьо: Когато поканихте Софи Маринова за общ проект, кого провокирахте – народа или интелектуалците? Защо я избрахте? Йордан Камджалов: Търсех алхимически процес и тя беше идеалният човек. Нейната голяма свръхсила, която не се купува, е феноменалното ѝ сърце. Тя излиза на сцената като гейзер от любов и се разтваря в музиката без грам арогантност. Тя притежава и ултрапрофесионализъм – само дни след смъртта на майка си дойде на репетиция, овладя се за по-малко от 40 секунди и не се отказа. Онези музикални сноби, които не я разбират, могат просто да си скъсат дипломите.

Мон Дьо: Разкажете за "Глобализация на музикалната структура" – вашият метод и дисертация. Йордан Камджалов: Това е метод, който превежда музикалната форма в числа и геометрични фигури, своеобразна математическа рецитация на партитурата. Изглежда като запаметяване на телефонен указател. Целта е да интериоризирам напълно произведението в ума си, за да мога на сцената да изляза в пълен, неблокиран контакт с публиката и да създам спомен, който те няма да забравят.

Мон Дьо: Има ли човек, когото не успяхте да обичате достатъчно? Какъв е най-големият ви грях в любовта? Йордан Камджалов: Към абсолютно всички не съм успял да дам толкова любов, колкото душите им заслужават. Грехът ми е неуважението поради липса на време, в преследването на маниите ми. Лишил съм близките си от любов, но се надявам един ден децата ми, когато пораснат и поемат собствените си тежки битки и отговорности, да разберат баща си.

Мон Дьо: Към чия загуба в живота си оставате най-чувствителен? Йордан Камджалов: Към баба ми Цанка – най-интелигентният феномен в нашия род, която ме молеше да бъда "като другите", за да не пострадам. Също така и баща ми, когото все още не мога напълно да разбера, макар да съм негово огромно копие.

Мон Дьо: Ако съдбата днес може да ви върне баща ви за една минута, какво бихте му казали? Йордан Камджалов: Просто щях да го държа и стискам силно, за да му кажа, че живее в мен и че сега го разбирам повече от всякога. Последният ни разговор преди смъртта му беше, когато ми се обади за рождения ден и каза: "Няма речници в света, от които мога да извадя думите, за да опиша колко съм горд с теб.".

Мон Дьо: Какво ви плаши повече – смъртта или че това, което правите, може да не промени нищо? Какво остава от вас без музиката и титлите? Йордан Камджалов: Плаши ме второто. Без музиката остава един средно талантлив човек, чиято най-голяма мечта е да живее екстатично, спокойно и мирно в една малка къщичка сред природата.

Мон Дьо: На финал – ако бяхте Господ, какво щяхте да кажете за Йордан Камджалов? Йордан Камджалов: Честно? Щях да го обичам. Защото Той през нас сътворява този свят.