Радина Думанян е родена на 13 април 1990 г. в Пловдив. Завършва Актьорство за драматичен театър в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на проф. Пламен Марков. Част е от трупата на Драматичен театър-Пловдив, където изиграва десетки роли. Носител е на награда Аскеер за "Изгряваща звезда", награда "Пловдив" и приза "Любимец 13" за ролята на Матилда в "Чиста къща" през 2015 г. 11 години по-късно Радина бе отличена с приза Икар за главна женска роля за образа на Ема от спектакъла "Берлин, Берлин". През годините участва в различни тв проекти, последният от които върви в момента по Нова тв. За театъра, щастието на сцена и в живота, важните роли и новите предизвикателства Радина говори пред медията ни. 

– Радина, какъв път извървяхте от щурата Матилда от „Чиста къща“, която ви донесе Аскеер за дебют, до Ема от „Берлин, Берлин“, окичила ви с Икар? 

- На първо място минаха 11 години, в които имах щастието да изиграя интересни роли. Вярвам, че съм станала по-овладяна в актьорските средства, по-спокойна и със сигурност съм станала доста по-уверена в себе си като актриса. Говоря за едно здраво самочувствие, което съм натрупала благодарение на всичките роли, които съм направила през годините, защото те не са много, но не са и малко. 

Истината е, че този въпрос е много труден, защото – когато вървя по пътя си, не спирам, за да си правя равносметки, а гледам напред, поне в този етап от живота ми. По-скоро анализирам това, което правя и се опитвам да бъда по-добра. 
Радина в ролята на Матилда в "Чиста къща", фотография Георги Вачев

- Казвате здравословно самочувствие, повече увереност, но на церемонията по връчването на Икар призовахте публиката за повече подкрепа, защото без нея нищо няма смисъл в театъра. 

-  Истината е, че публиката е много важна, но аз насочих думите  си и към колегите ми. Не говорех толкова за навлизането в личното пространство на актьорите и на артистите въобще, защото това е част от факта, че сме публични личности. По-скоро ми се искаше да призова гилдията ни да не са причина в публичното пространство да излизат информации, които уронват престижа на професията ни, защото в същината си да си актьор е нещо наистина чудесно. И нищо около актьора не би трябвало да го осквернява, още повече, ако вредата идва отвътре. 

- Героинята ви Ема Келер в „Берлин, Берлин“ е част от епоха, която вие не познавате. Време подчинено на абсурдни правила. Как се преодолява тази дистанция? 

- Не мисля, че е трудно. Не за друго, а защото макар и да не съм живяла в това време, моите родители и всички мои предци са ми разказвали и то много. Толкова много, че е станало като нещо, което не си преживял, но го познаваш много добре. 

 – Щом толкова добре познавате времето на соца, можете ли да кажете, че  вашето поколение носи травми от това време? 

- Аз не се чувствам като човек, който носи травми. Е, освен личните и физически, например тези с коляното ми (смее се). Смятам, че живея доста свободно. Имам примера на моето семейство. Майка ми също е изключително свободен човек, винаги е била бунтар, дори и във времето, в което живяла. Това е светоглед, който тя с разкази и личен пример е изградила и в мен. И имайки този дух в дома ми, имах всичко. Научиха ме, че свободата е нещо лично, състояние на духа. И то без някой да ти казва да правиш или да не правиш нещо. 

- Вече имате и детенце, а това променя целия светоглед и приоритети на една жена. 

- Това са нещата от живота. Не го намирам като извънредно събитие, защото е естествен инстинкт човек да има дете. Не смятам, че това ме е променило кардинално. Появата на нов живот ме накара да се приспособя и се радвам, че нещата се получават. Не обичам да говоря за личния си живот, защото той е моят пристан и въпреки че публикувам клипове, се старая да го пазя за себе си. 

- Ще поеме ли по вашия път? 

- Водя я в театъра. Твърди, че не ѝ е интересно, но аз виждам, че не е така. Ще поживеем и ще видим какъв път ще избере. 

Като Ема в спектакъла "Берлин, Берлин", фотография Георги Вачев

- Не се страхувате да показвате различни лица – създател на съдържание, театър, сериали. Правите и събития за деца, в които ги приближавате към изкуството. 

- Събитията с деца, които правим с бившия зам.-директор на Пловдивския театър Деница Димитрова, моя скъпа приятелка и съмишленик, са ми много важни. Когато тя ме покани в проекта, изпитах страх дали ще се справя, защото това е възможно най-отговорното нещо, което  един човек може да прави. Да участва активно в общуването с деца и  благодарение на това общуване те да се променят. Престраших се и си давам сметка, че тези преживявания водят до едни от най-хубавите и смислените емоции. Все едно е да имаш 20 деца и те да са като собственото ти. 

- Отскоро се изявявате в ново амплоа като водещ на „Изживей България“ по Нова телевизия. Какво ви даде този много позитивен формат? 

- На първо място - беше приключение и то приятно. Не можах съвсем да потъна  в него и да участвам както ми се искаше, защото снимахме по три дни едно предаване, но нямаше как да съм плътно там, защото или имах представления в Пловдив, или някакъв друг ангажимент в страната. Беше лудо пътуване по пътищата на България, но беше много хубаво. Харесва ми крайният резултат – една цветна и пъстра картина на родината ни и с историческата памет, но и с кулинарията. Тя оживява през погледа на чужденци, които са пряко свързани с България. Те са толкова любопитни, толкова рефлективни. Толкова бързо се потапят във всяка емоция и я изживяват много лично.

Това бих могла да кажа за тях като група и за всеки по-отделно. 

- За себе си имахте ли лични открития при тези обиколки из България? 

- Ще дам пример с последното излъчено предаване от Априлци. Свято място, което за съжаление нямах достатъчно време да опозная. Докато  бях там обаче, живеех с едно собствено лично преживяване и въпрос – как съм могла да пропусна това градче. 

- Но знаете къде ще отидете, още повече и че е свързано с Априлското въстание, което е в центъра на най-новия спектакъл на Драматичен театър-Пловдив. Вие сте в ролята на Райна Княгиня. 

- Така е. „Записки по българските въстания“ ме  потопи в една история, която ме накара да искам да се върна на места като Априлци, Копривщица, Панагюрище… Имам чувството, че след преживяната емоция от спектакъла ще погледна по съвсем нов начин на тях. „Записки по българските въстания“ ме провокира да поровя и в собствената си родова памет – моя бъдеща мисия. 
Като Райна Княгиня в "Записки по българските въстания", фотография Георги Вачев

- И като тръгнахме точно в тази тема, какво е усещането да изиграете на сцена една толкова емблематична личност, белязала българската история? 

- Знаете ли – аз имам една много интересна детска история, свързана с Райна Княгиня. Когато бяхме в трети или четвърти клас, имахме контролно по „Роден край“. Имаше въпрос кой е ушил  знамето за Априлското въстание в Панагюрище.  Не знаех отговора

на този въпрос. Накрая на писмения изпит останахме малко деца и госпожата се опита да ми подскаже – Райна Княгиня, Райна Княгиня. Но аз пак не чух и бях написала Райна Гиргиня. После, след като ми поправи контролното, разбрах, че е Княгиня. След детската ми среща с тази героиня много пъти съм имала досег с нейното име и никога не съм се интересувала активно от нейната личност до започването на репетиционния процес. И всъщност тогава открих нещата, които за много хора са видни, но за мен не са били. Тази велика жена не просто е белязала Априлското въстание, тя има много тежка съдба сред освобождението и много личен принос – например построяването на Майчин дом в София. Точно затова е чест да изиграя тази  личност.  Това е първият исторически персонаж, който играя. И наистина думата е чест.  Мисля, че първа ще откривам някакви неща за нея, които да ги правя свои или да ме учат на нещо. 

- Имате толкова много изяви, не ви ли изкуши да смените Пловдивския театър с някой друг в София? 

- За мен Пловдивският театър е на първо място. Той е моят малък театрален свят, в който съществувам. Играла съм и на други сцени и се чувствам прекрасно с други колеги. Страхотно ми е. Но Пловдивският театър е моят дом. Спасява ме от всяка трудност в личния ми свят.

Водеща снимка: Александра Иванова