Дами и господа, не са ви виновни емигрантите. Виновни са вашият мързел, вашата алчност и вашето класово високомерие.

Знам, че звучи провокативно. Особено когато гледате кадри от Франция с горящи автомобили, разбити магазини и сблъсъци по улиците. И не, няма да ви обяснявам, че палежите са нещо хубаво, че насилието е оправдано или че хората, които унищожават чужда собственост, са невинни жертви на системата. Всеки носи отговорност за действията си и престъпленията трябва да имат последствия.

Но ако смятате, че всичко започва и свършва с „дойдоха емигрантите и ни развалиха държавата“, значи гледате само последния кадър от един много по-дълъг филм.

Нека да поговорим за френския начин на живот.

Французите искат висок стандарт. Искат да работят по 30 часа седмично, да имат целия август за отпуск, да се наслаждават на живота, да обядват спокойно бутилка вино за 5 евро, да получават добри социални придобивки и да имат достъпни услуги. Искат ресторантите да работят, хотелите да са отворени, магазините да са заредени, улиците да са чисти, а някой да се погрижи за всичко, докато те се наслаждават на живота.

Само че не искат да мият тоалетните.

Не искат да чистят след другите, да мият чинии в ресторант до полунощ, да събират боклука, да работят в кухнята през уикендите, да чистят хотелските стаи през август или да вършат тежък физически труд за заплата, която едва покрива разходите им.

И тогава кой ще го прави?

Кой ще обслужва ресторантите, докато французите са в отпуск? Кой ще чисти хотелските стаи, докато гостите се наслаждават на ваканцията си? Кой ще върши работата, без която целият този удобен начин на живот просто няма как да съществува?

Някой трябва да я свърши.

И когато местните не искат да я вършат при предлаганите условия, бизнесът търси хора отвън. Защото икономиката има нужда от работна ръка, особено от онази работна ръка, която върши тежкия, нископлатен и непрестижен труд, върху който се крепи удобството на останалите.

И тук идва голямото лицемерие.

Франция е колониална държава, която столетия наред е смукала като пиявица богатства, ресурси и ползи от други народи и територии. Колониализмът не е бил благотворителна дейност. Бил е система, в която едни са упражнявали власт, а други са плащали цената.

И сега нека не се правим, че тази история няма никакво отношение към настоящето.

Когато столетия наред си изграждал благосъстояние чрез господство и експлоатация, не можеш просто да затвориш една историческа глава и да обявиш, че от утре всички започват на чисто. Историята оставя последствия. Икономическите отношения оставят последствия. Политическите решения оставят последствия.

А когато имаш нужда от работници, за да поддържаш икономиката си, започваш да ги привличаш. Хора идват, работят, създават семейства и остават.

И тук има един малък детайл, който удобно се забравя в разговорите за миграцията:

Хората не са стока.

Не можеш да ги използваш, когато имаш нужда от труда им, а после да се държиш така, сякаш можеш да ги върнеш на производителя, когато вече не ти е удобно да живеят до теб.

Не можеш да искаш труда им, без да приемеш, че зад този труд стоят човешки съдби, семейства и поколения. Не можеш да разчиташ на тях, когато трябва да чистят, строят, произвеждат и обслужват, а после да се изненадваш, че са станали част от обществото ти.

Децата им растат там. След тях се раждат внуците им. И един ден се оказва, че тези млади хора са родени във Франция, учат във френски училища, говорят френски и познават Франция като свой дом.

А сега да се върнем към кадрите от улиците.

Когато гледате горящите автомобили и разбитите магазини, е много лесно да кажете: „Ето, имигрантите дойдоха и ни развалиха държавата.“

Само че част от младите хора, които участват в безредиците, не са пристигнали вчера с куфар в ръка. Те са второ или трето поколение семейства с мигрантски произход. Родени са във Франция. Израснали са във Франция. За тях това е родината им.

Това не ги освобождава от отговорност. Палежите, грабежите, нападенията и унищожаването на чужда собственост са недопустими. Хората, чиито магазини са разбити, също имат семейства, труд и мечти. Никоя социална несправедливост не дава право да съсипваш чуждия живот.

И никой не е длъжен да приема престъпността, беззаконието или отказа от общите правила в името на толерантността.

Но ако приключим разговора дотук, просто ще сме назовали последствията, без да сме си направили труда да разберем как се е стигнало до тях.

Какво се случва, когато поколения семейства живеят в квартали с висока безработица, ограничени възможности и социална изолация? Какво се случва, когато хора, родени в една държава, многократно се сблъскват с предразсъдъци заради името, произхода или адреса си? Какво се случва, когато интеграцията се проваля, а обществото предпочита да не говори за причините?

Тези въпроси не оправдават насилието. Те показват, че проблемът е по-сложен от удобното обяснение, че някакви чужденци са дошли и са развалили всичко.

Каквото си посял, това ще пожънеш.

Ако десетилетия наред икономиката ти има нужда от хора отвън, ако разчиташ на труда им, ако цели семейства се установяват в страната ти, тогава имаш отговорност да мислиш и за това как следващите поколения ще бъдат част от обществото.

Не можеш да използваш хората като ресурс, да пренебрегваш последствията от собствените си решения и после да се чудиш защо светът не се подрежда според удобството ти.

И тук ще задам един въпрос, който ми се струва доста по-важен от поредния гневен коментар във Facebook.

Колко от хората, които днес крещят срещу мигрантите, биха поканили на вечеря човека, който чисти тоалетните в офиса им? Колко биха искали собствените им деца да работят тежък физически труд? Колко настояват за евтини услуги, но никога не се замислят какви условия и заплати стоят зад тях?

Искаме някой да ни обслужва, но не искаме да сме на неговото място. Искаме ниски цени, но не искаме да мислим кой плаща истинската цена. Искаме удобство, но не искаме да виждаме хората, които го осигуряват.

Това е класовото високомерие в действие.

А после се чудим защо има напрежение.

Историята ни е показвала неведнъж какво се случва, когато неравенството се задълбочава, когато определени групи се чувстват лишени от възможности и когато проблемите се отлагат, докато станат твърде големи за игнориране. Френската революция от 1789 г. също има сложни причини, сред които финансовата криза, привилегиите, неравенството и поскъпването на хляба.

Разбира се, историческите ситуации са различни. Но има един урок, който постоянно забравяме: общественото напрежение не се появява от нищото.

И България не е имунизирана срещу тези противоречия. И тук искаме европейски стандарт, добри заплати, достъпни услуги и хора, готови да вършат работата, която самите ние често отказваме. И тук има професии, на които гледаме отвисоко, докато очакваме някой да ги върши вместо нас.

Въпросът е дали ще се научим да мислим в перспектива, или ще продължим да се изненадваме от последствията на собствените си решения.

Нека отново да е ясно: насилието е недопустимо. Престъпленията трябва да се наказват. Всеки носи лична отговорност за действията си. Интеграцията изисква спазване на закона и уважение към общите правила.

Но държавата също носи отговорност за политиките си. Обществото носи отговорност за начина, по който третира хората. А бизнесът и потребителите трябва да си дадат сметка какво стои зад евтиния труд и удобния живот.

Можеш да осъждаш престъпността и едновременно с това да признаеш провалите в интеграцията. Можеш да настояваш за ред и едновременно с това да анализираш социалните причини за напрежението. Можеш да търсиш лична отговорност, без да се преструваш, че историята и средата нямат значение.

Трудното е да приемеш, че всичко това може да е вярно едновременно.

Лесното е да посочиш горящия магазин и да обявиш, че си открил причината за всичко.

А най-опасното е да продължаваш да мислиш краткосрочно, да търсиш виновни само в последния етап от процеса и да отказваш да видиш собственото си участие в него.

Защото не можеш да искаш всички удобства на съвременния живот, да презираш труда, който ги осигурява, да използваш хората, когато са ти необходими, и после да се правиш на изненадан от последствията.

Каквото си посял, това ще пожънеш.

И колкото по-дълго отказваш да разбереш какво си посял, толкова по-трудно ще ти бъде да промениш реколтата

 Вергиния Накова

 

Бел. ред. Вергиния Накова е маркетинг консултант, професионален лектор и експерт по създаване и развитие на успешни екипи.