В рамките на едва няколко дни две деца, които трябва да са в класата стая и да усвояват материала за 8 клас, се озоваха в арестантските помещения. В Пловдив – 14-годишен отличен ученик, с награди по дисциплини и за активна училищно-организационна дейност, хладнокръвно отнема живота на майка си. В Димитровград – друго 14-годишно момче, подбудено от собствената си майка, нанася смъртоносен удар в сърцето на 67-годишен мъж, след което тялото е омотано в одеяло и натъпкано в багажника на самокатастрофирал автомобил.

Два случая, еднаква възраст – четиринадесет години. На самия преход между детския бит и съзряването. Само че майката в единия случай е убита, а в другия случай е подстрекател на убийството на съпруга ѝ.

По повод пловдивската трагедия прокурор Гинка Лазарова отправи призив към родителите: да се приберем вкъщи, да поговорим с децата си, да ги попитаме какво ги мъчи и да им кажем, че ги обичат, че са желани. В същото време обаче дойде и другата теза – че подробностите около това зверство не трябва да се разкриват, защото не били много „приемливи“ и „възпитателни“.

Именно тук прозира разминаването между приемливо и възпитателно. Ние пазим децата си от грозната реалност, страхувайки се да им покажем докъде води липсата на спирачки. Те живеят с илюзорната представа, че всичко може да им се размине, подхранвана както от семейния либерализъм („няма нищо, ти си малък“), така и от законите, които крият самоличността на непълнолетните престъпници и дават ниски наказания. Да даваш шанс на младите не е лошо, но да ги лишиш от практически ориентир къде свършват провиненията и къде започват престъпленията, не е снизходително, а унищожително.

Самият факт, че границите са размити дотам, че един 14-годишен не може да направи разлика между допустимо и недопустимо, между добро и зло, показва срив в нормализиращите функции на семейството и държавата. В Димитровград семейното възпитание липсва изцяло, щом собствената майка е склонила детето към убийство. В пловдивския случай пък липсват другите стожери на нормалността.

Преди години отвъд заплахите за ТВУ (Трудово-възпитателно училище), стоеше ясната представа, че отклонението от нормата води до реални последици. Същинската санкция – не онази на "пръчката" в смисъла на физическо насилие, а онази, която оценява справедливо поведение. Именно тя изгражда усещането за лична отговорност. Когато едно дете не припознае този процес, преминаващ през връзката провинение-наказание и заслуга-награда, то не може да го развие нито като подрастващ, нито като възрастен. Колко от днешните деца са стояли с вдигнати ръце в ъгъла? На колко е обяснено, че насилието върху друго човешко същество е недопустимо? Че насилието поражда насилие? Толерираме ли добротата? Въобще до колко поведението на децата намира изражение към поведението към тях - от семейно ниво до държавно?

Когато днес ставаме свидетели на брутални сблъсъци с насилието – от хладнокръвните убийства в затворени домове до агресията на публични места като Младежкия хълм – става ясно едно: когато 14-годишни деца започнат да решават кой заслужава да живее, в ролята на съдии и палачи, ценностната ни система е пред пълен колапс. Чувството за безнаказаност и липсата на истински граници са най-прекият път към затвора и към упадъка на обществото.