Ако преди две години някой бе казал, че Григор Димитров ще спечели финалния Мастърс и ще стане трети в света, вечно компетентният български запалянко сигурно би се изсмял. Факт!  Гришо покори Лондон, а пред него в ранглистата са само живите легенди Надал и Федерер. Най-добрият ни тенисист напълно заслужено е възвеличаван и възхваляван от цяла България без Петър Волгин, защото това, което постигна няма аналог в българския тенис и е едно от най-значимите постижения в историята на родния спорт.

Малцина вярваха на Гришо през двата трудни сезона на криза, след като стигна полуфинал на Уимбълдън и влезе в Топ 10 през 2014 година. Покрай Маша Шарапова му лепнаха етикета на плейбой, а отказът му да играе за Купа Дейвис срещу Унгария преди 2 години и в първото издание на турнира в София през 2016-та бе добре дошъл за хейтърите, които едва ли не го заклеймиха като национален предател.  Малко хора приемаха истината, че спадовете са повече от нормални за мелницата, наречена тенис, и че Купа Дейвис няма как да бъде приоритет в един толкова индивидуален спорт в който програмата се изготвя за месеци напред. 

Българският запалянко по традиция залита в крайности и е способен силно да обича и силно да отрича при първата несполука. В това няма нищо лошо, стига да е с мярка и обективно обосновано. Радващото е, че вече осъзнаваме – Григор не е национален предател, а национално богатство. Което трябва да пазим. Това момче е най-голямата реклама на България пред света в момента. Време е да заживеем с мисълта, че до момента е направил предостатъчно и че всичко, което успее да спечели оттук нататък, ще бъде бонус. Нека не го натоварваме с бремето на прекомерни претенции и очаквания. Дори и да изглежда напълно узрял и готов технически, физически и психически за най-големите подвизи в тениса.