Идва изборен ден и България отново влиза в познатия ритуал: магазините спират да продават алкохол, заведенията сервират уиски в чаши за кафе, а гражданите вадят домашната ракия и започват да бистрят политиката и да  псуват властта.

Причината? Изборите. В Пловдивската община по традиция пусна заповед , с която се забранява продажбата и сервирането на алкохол на 25 ноември от 6 до 22 часа. Изключения се прави само за семейни тържества. 

Денят, в който уж демокрацията трябва да празнува правото на свободен избор, се оказва денят, в който властта демонстрира колко малко доверие има на собствените си граждани. 

Наистина ли смятаме, че човек, който може да избира парламент, правителство и президент, не може да прецени дали да си купи бутилка вино?

Забраната за продажба на алкохол в изборния ден се представя като мярка за обществения ред. Но как точно една бутилка бира в магазина застрашава честността на вота? Как забраната в ресторанта ще предотврати купуването на гласове? Има ли доказателства, че подобно ограничение постига целта си, или просто продължаваме да спазваме една традиция, чиито основания отдавна никой не си прави труда да обясни?

Ако проблемът е купуването на гласове, нека се борим с купуването на гласове. Ако проблемът е пиянството пред избирателните секции, нека се санкционира конкретното нарушение. Ако има риск за обществения ред около секциите, нека мерките бъдат насочени там, където действително са необходими.

Но защо трябва да бъдат ограничавани всички – включително хората, които изобщо не възнамеряват да гласуват, онези, които вече са упражнили правото си на вот, и семействата, които просто искат да обядват в неделя?

Особено парадоксално изглежда това на фона на ниската избирателна активност. Политиците непрекъснато говорят за отчуждението на гражданите от институциите, за недоверието към политическата система и за необходимостта хората да бъдат върнати пред урните. И в същото време държавата или общината им напомня, че в изборния ден трябва да бъдат третирани като потенциален проблем, който се нуждае от предварителни ограничения.

Това не е начин да върнеш доверието. Това е начин да покажеш недоверие.

В някои авторитарни държави като Турция и Тайланд съществуват ограничения за алкохола около изборите. В Европа забрани не се прилагат или са ограничени до районите около избирателните секции. Следователно не става дума за някакво универсално правило на демократичния свят, а за конкретен политически и административен избор.

Защо продължаваме да приемаме подобни забрани като нещо естествено? Защо не изискваме доказателства, че те работят? И защо никой не поставя на дневен ред отмяната им?

Демокрацията не се измерва само с това дали в изборния ден можем да пуснем бюлетина. Тя се измерва и с доверието, което институциите имат към гражданите. Със способността им да разграничават реалната заплаха от удобното ограничение. И с готовността им да не превръщат всички в заподозрени заради нарушенията на малцина.

Разбира се, свободата не означава беззаконие. Никой не оспорва необходимостта от ред около избирателните секции, нито от санкции за опити за манипулиране на вота. Но между опазването на изборите и забраната на една бутилка вино има разлика, която заслужава да бъде обяснена.

Ще се намери ли най-сетне смел управник, който да сложи край на тази обидна практика? Кмет, който да поиска доказателства, а не просто да преписва заповеди от предишни избори. Общински съвет, който да постави под съмнение смисъла на ограничението. Институция, която да признае, че гражданите не са деца, на които трябва да се прибира бутилката, за да се държат прилично.

В изборния ден властта би трябвало да се страхува от купуването на гласове, от манипулациите и от апатията. Не от бутилката вино на семейната трапеза.

Защото свободният избор започва с доверието, че гражданите могат да носят отговорност за собствените си решения. А ако не вярваме в това, какво точно празнуваме на изборите?