Видеооператорът  Мстислав Чернов и фотографът Евгени Малолетка са украинци, които работят за международната информационна агенция Асошиейтед прес. Те посрещнат началото на войната в Мариупол и показат как живее обсадения град.  Чернов и Малолетка заснемат репортаж от обстреляния родилен дом. Тези кадри се разпространиха по целия свят, а Русия ги нарече фалшиви. След това украинските военни помагат на журналистите да напуснат града, защото руснаците ги търсят. Чернов разказва пред Асошиейтед прес как той и Малолетка се озовали в Мариупол, успели да работят там и да напуснат. Ето неговия монолог с незначителни съкращения.

 

Руснаците ни преследваха. Имаха списък с имена, включително и нашето, и се приближаваха.

Ние бяхме единствените международни журналисти, останали в Мариупол. Ние документирахме обсадата му от руски войски повече от две седмици. Репортерствахме от болницата, когато в коридорите се появиха въоръжени мъже. Хирурзите ни дадоха бели престилки за маскировка.

Изведнъж, на разсъмване, десетина войници нахлуха: „Къде са журналистите, по дяволите?“ Погледнах лентите им (сини - украински) и се опитах да изчисля вероятността да са маскирани руснаци. Пристъпих напред, раздавайки се. „Тук сме, за да те измъкнем“, казаха те.

Стените на операционната се тресяха от артилерийски и картечен огън и изглеждаше, че вътре е по-безопасно. Но украинските войници имаха заповед да ни изтеглят. Изтичахме на улицата, оставяйки лекарите, които ни приютиха, бременните жени, които бяха под обстрел, и хората, които спяха по коридорите на болницата, защото нямаха къде другаде да отидат. Чувствах се ужасно да ги оставя всички.

Девет минути, може би десет, цяла вечност по пътищата покрай бомбардирани къщи. Когато наблизо избухнаха снаряди, паднахме на земята. Ударни вълни разтърсиха гърдите ми една след друга, ръцете ми изстинаха.

Стигнахме до входа и бронираните коли ни отведоха в тъмно мазе. Едва там научихме от приятел полицай защо украинците, рискувайки живота на своите войници, ни изведоха от болницата. „Ако ви хванат, ще бъдете заснети и принудени да кажете, че всичко, което сте заснели, е лъжа. Всичките ви усилия и всичко, което сте направили в Мариупол, ще бъдат напразни“, каза той.

Полицаят, който наскоро ни молеше да покажем на света неговия умиращ град, сега ни молеше да си тръгнем. Отидохме до хилядите коли, които се готвеха да напуснат Мариупол. Беше 15 март. Нямахме представа дали ще се измъкнем живи.

 

***

Израснах в Харков, украински град на 30 километра от руската граница, и се научих как да боравя с оръжие в училище. Изглеждаше безсмислено. Украйна е заобиколена от приятели, помислих си.

Оттогава отразявах войните в Ирак, Афганистан и Нагорни Карабах. Но когато тази зима американците, а след това и европейците, евакуираха посолствата си от Киев и аз изучавах карти, показващи натрупването на руски войски близо до родния ми град, единствената ми мисъл беше: „Моята бедна страна“.

В първите дни на войната руснаците бомбардираха огромния площад Свобода в Харков, където висях в младостта си.

Знаех, че руските сили ще разглеждат Мариупол като стратегическа точка поради местоположението му на Азовско море. И така, вечерта на 23 февруари отидох там с моя дългогодишен колега Евгений Малолетка, украински фотограф от Асошиейтед прес, в белия му ван Фолксваген.

По пътя се притеснихме за резервни гуми и намерихме в интернет един човек, който живееше наблизо и се съгласи да ни продаде гуми посред нощ. Обяснихме на него и на касата в магазина, че се подготвяме за война. Гледаха ни като луди.

Пристигнахме в Мариупол в 3:30 сутринта. Час по-късно войната започна.

Приблизително една четвърт от 430-те хиляди жители на Мариупол напуснаха в първите дни, докато все още можеха. Но малцина вярваха, че войната идва и докато мнозинството осъзнае грешката си, беше вече твърде късно.

Руснаците изключиха електричеството, водата, системите за доставка на храна и накрая, най-важното, изключиха мобилните комуникации, радиото и телевизията и започне пълна блокада.

Липсата на информация под блокадата има две цели. Първият е хаосът. Хората не разбират какво се случва и се паникьосват. Второто е безнаказаност. Без кадър от разрушени сгради и умиращи деца, руските войски можеха да правят каквото си искат. Ако не бяхме ние, тези кадри нямаше да съществуват.

Ето защо поехме рискове, за да покажем на света това, което видяхме. И това толкова ядоса руснаците, че ни преследваха.

Никога преди не бях чувствал, че е толкова важно да наруша тишината.

***

Смъртните случаи започнаха бързо. На 27 февруари видяхме лекар, който се опитваше да спаси малко момиченце, което беше ранено от шрапнел. Тя умря.

Второто дете, после третото. Линейките спряха да прибират ранените, тъй като без комуникация хората не можеха да викат лекари, а лекарите не можеха да обикалят бомбардираните улици.

Лекарите ни молеха да снимаме семействата, които докарват загинали и ранени роднини, и да ни позволи да използваме техния генератор, за да презаредим камерите си. Те казаха: никой не знае какво става в нашия град.

Стъклата на микробуса ни бяха изпочупени, отстрани на колата беше разбита, гумите бяха спукани. Понякога изтичахме от болницата, за да снимаме горяща къща, а след това бягахме обратно през експлозиите.

Имаше само едно място в града с добра връзка - близо до ограбения магазин за хранителни стоки на булевард Budivelnykiv. Веднъж на ден ходехме там и се криехме под стълбите, за да изпращаме снимки и видеоклипове. Стълбите не ни предпазваха много, но под тях се чувствахме по-сигурни, отколкото на открито.

На 3 март сигналът изчезна и там. Опитахме се да изпратим видеото, като се качихме на седмия етаж на болницата и се наведохме през прозореца. От там видяхме как се ограбва търговският център Порт Сити и се насочихме към него чрез артилерийски и картечен огън. Оттам изтичаха десетки хора, бутащи колички с електроника, храна, дрехи.

Снаряд избухна на покрива на магазина и бях хвърлен на земята. Напрегнах се в очакване на втория удар и се проклех стотици пъти, че не съм включил камерата, за да запиша всичко. Последва вторият удар, снарядът със страшно свирене се заби в жилищната кооперация до мен. Скрих се зад ъгъла.

Тийнейджър тичаше покрай мен, бутайки офис стол, натоварен с електроника, кутии падаха от него. „Снарядът падна на 10 метра от нас. Приятелите ми бяха там. Нямам представа какво се е случило с тях“, каза той.

Бързо се върнахме в болницата. В рамките на 20 минути започнаха да пристигат пострадали, някои от които с пазарски колички.

В продължение на няколко дни единственото ни средство за комуникация с външния свят беше сателитният телефон. И единственото място, където  работеше, бе на улицата, до кратера. Седнах, свих се и се опитах да уловя сигнала.

Всички питаха: моля, кажете ми кога ще свърши войната. Нямах отговор.

Ежедневно се носеха слухове, че украинската армия ще разбие обсадата. Но никой не дойде.

 

***

По това време наблюдавах смъртни случаи в болницата, трупове по улиците, десетки тела, хвърлени в масов гроб. Видях толкова много смъртни случаи, че ги снимах почти без да ги забелязвам.

На 9 март два въздушни удара пробиха пластмасата, покриваща прозорците на нашия микробус. Забелязах огненото кълбо моменти преди болката да пробие вътрешното ми ухо, кожата ми, лицето ми.

Видяхме дим да се издига от родилния дом. Когато стигнахме там, спасителите все още измъкваха окървавени бременни жени от руините.

Батериите на нашите камери бяха почти празни, нямахме връзка за изпращане на изображения. Оставаха само няколко минути до полицейския час. Полицаят ни чу да обсъждаме начини да съобщим за експлозия в болницата.

„Това ще промени хода на войната“, каза той. Заведе ме там, където имаше ток и интернет.

Заснехме толкова много мъртви хора и мъртви деца, безкрайно много. Не разбрах защо смяташе, че повече смъртни случаи ще направят впечалнеие.

Сгреших.

На тъмно изпратихме изображения и видео, като ги разделихме на три части, за да ускорим процеса. Това отне няколко часа. Полицейският час отдавна беше закъснял, обстрелът продължи, но полицаите, определени да ни ескортират из града, чакаха търпеливо.

***

Тогава връзката ни със света извън Мариупол отново прекъсна.

Върнахме се в празно мазе на хотела с аквариум, пълен с мъртви златни рибки. Изолирани, ние не знаехме за руската дезинформационна кампания, насочена към дискредитиране на нашата работа.

Руското посолство в Лондон публикува два туита, в които нарече снимките на АП фалшиви и твърди, че бременната жена е актриса. Руският постоянен представител показа копия от снимките на заседание на Съвета за сигурност на ООН и повтори лъжата за нападението срещу родилния дом.

Междувременно в Мариупол хората ни обсаждаха и разпитваха за последните новини за войната. Често ме приближаваха и казваха: снимайте ме, за да знае семейството ми извън града, че съм жив.

По това време украинското радио и телевизия не работеше в Мариупол. Единственият радиосигнал, който можеше да бъде уловен, беше излъчването на изкривена руска лъжа – че украинците държат Мариупол за заложници, стрелят по къщи, разработват химически оръжия. Пропагандата беше толкова мощна, че някои от хората, с които разговаряхме, й повярваха въпреки това, което видяха със собствените си очи.

Посланието се повтаряше постоянно, по съветски стил: Мариупол е обкръжен, предайте оръжията си.

***

На 11 март, по време на кратък разговор, нашият редактор попита дали можем да намерим жени, оцелели при въздушен удар срещу родилна болница, за да докажат съществуването си. Разбрах, че кадрите от родилния дом трябва да са достатъчно мощни, за да предизвикат реакция на руските власти.

Намерихме тези жени в друга болница. Някои бяха с бебета, други раждаха. Научихме, че една жена е загубила детето си и след това сама е починала.

Качихме се на седмия етаж, за да публикуваме видеото. Оттам наблюдавах танковете, които се издигат един след друг към болничния комплекс, всеки отбелязан с буквата Z, която се превърна в руския символ на войната.

Бяхме обградени. Десетки лекари, стотици пациенти и ние.

 ***

Украинските войници, охраняващи болницата, изчезнаха. А пътят към микробуса ни с храна, вода и оборудване беше препречен от руски снайперист, който вече беше прострелял избягал на улицата медик.

Седяхме в тъмното и чухме експлозии. Така минаваха часовете. Тогава войниците дойдоха за нас, викаха на украински.

Не приличаше на спасение. Имаше чувството, че просто ни изпращат от една опасност в друга. По това време никъде в Мариупол не беше безопасно и никой не можеше да помогне. Можеш да умреш всеки момент.

Бях невероятно благодарен на войниците. Но той все още се чувствам  вцепенен. И ме е срам, че си тръгвам.

***

Двамата и едно тричленно семейство се притиснахме в Хюндай и заседнахме в 5-километрово задръстване извън града. Около 30 000 души напуснаха Мариупол този ден, толкова много, че руските войници нямаха време да надникнат в прозорците на колите, увити в найлоново фолио.

Хората бяха нервни. Те псуваха и крещяха един на друг. Всяка минута се появяваше самолет или се чуваше въздушен удар. Земята се тресеше.

Прекосихме 15 руски контролно-пропускателни пункта. На всеки от тях, седнали на предната седалка, майката на семейството, с което пътувахме, се молеше неистово — достатъчно силно, за да чуем.

Докато подминавахме контролно-пропускателни пунктове — трети, десети, петнадесети, всички екипирани от тежко въоръжени войници — надеждите ми, че Мариупол ще оцелее, избледняваха. Разбрах, че само за да стигне до града, украинската армия ще трябва да пробие толкова много препятствия.

По залез слънце се качихме до моста, разрушен от украинците, за да спрем настъплението на руснаците. Там заседна колона на Червения кръст от около 20 автомобила. Всички завихме от пътя в ниви и селски пътища.

Пазачите на КПП 15 говореха руски с тежък кавказки акцент. Те наредиха на цялата колона да свали фаровете си, за да не разкриват оръжията и техниката, паркирани отстрани на пътя. Едва успях да различа бялото Z, нарисувано върху колите.

Когато наближихме шестнадесетия контролно-пропускателен пункт, чухме украински гласове. Почувствах голямо облекчение. Майката на предната седалка се разплака. Излязохме.

Ние бяхме последните журналисти в Мариупол. Сега там няма журналисти.

Все още сме затрупани от съобщения от хора, които се опитват да разберат за съдбата на близки, които сме снимали и заснели. Пишат ни отчаяно и искрено, сякаш не сме непознати, сякаш можем да им помогнем.

Когато руски самолети удариха театър в края на миналата седмица, където стотици хора бяха намерили убежище, знаех къде можем да отидем, за да научим за оцелелите, да чуя от първа ръка какво е да прекарваме безкрайни часове в капан под купчини развалини. Познавам тази сграда и разрушените къщи около нея. Познавам хора, които са в капан под него.

А в неделя украинските власти казаха, че Русия е взривила училище по изкуствата в Мариупол, в което се настаняват около 400 души.

Но вече не можем да стигнем до там.

 

Снимки: Evgeniy Maloletka / AP / Scanpix / LETA