Как гледат на Пловдив младите хора, които напускат родния град, за да започнат нов етап от живота си и ново приключение? В столицата, например. Своят отговор дава Беки Петрова в своя блог beckypetrova.wordpress.com. Какво е за нея Пловдив, какво й дава и какво й отнема - прочетете в текста, който публикуваме без редакторска намеса:

"Коленете ми още са ожулени- на спомен. Първите разходки до Стария град с дядо и тичането по напечените от лятото камъни. Хисар капия беше моят дворец, тайнствена врата към измислен свят, където всяка стара къща беше омагьосана. Нагоре към Тепето започна да се катери душата ми и направи така, че да обичам да гледам отвисоко. Ей така- Пловдив си е мой, погледнат отгоре. Знам улиците, на Марица пътя, паметниците… Даже покривите наизуст съм научила- от гледане, от навик. А понякога си мисля, че не е от това. То познаването на пловдивските покриви май си е вродено- като любовта, като някой талант…Същите покриви, по чиито комини дядо ми в младостта си щял да стреля, да плаши птиците, да съживява страстите- нищо, че е нямал пушка.

Пловдив съм аз от първата ми стъпка до вечността. От тогава толкова съм го вървяла, катерила, лежала, промъквала, изтичвала, че съм видяла всичките му лица. За една разходка в Пловдив съм минавала от циганската махала, през пазарите, през Стария град, тепетата, Главната, Гарата, реката…Толкова лесен за обхождане е Пловдив с необятния дух. Невъзможно е, но сякаш съм видяла всеки прозорец, всяка стена, всяко лице от улиците на моя град.

И пак не съм го разгадала. Все сред познатото скитам и то остава все същата загадка. Как Пловдив, вечният, побира в себе си още един град, а под себе си – още един? И толкова истории в Историята.

Седях в Античния театър и бях друга- някоя старинна фигура извън времето. А после отидох на театър- там където сцената е горяла, а аз горя всеки път. С приятели седнахме в ,,Грамофон“и се замислихме как сме си едни развалени грамофони- въртим едно и също, засичаме…Тогава знаех, че ще бягам от Пловдив след ден и точно този глагол ,,бягам“ използвах в съзнанието си.

Бягам от Пловдив с измамните му илюзии за вечност. Нямам време да съм вечна. Моята младост не се побира в Неговата древност. Пловдив е капан за сънища- там винаги е по-топло, по-артистично, по-влюбено, по-безкрайно. И забравяш, че животът е в ръцете ти и е трябва да се събудиш, да действаш, да бъдеш.

Не, че в Пловдив не можеш да бъдеш. Може и да можеш. Аз не мога – все по същата улица, все с познатите лица даже на непознатите хора.

На Пловдив църковните камбани дори бият в моя вътрешен ритъм. Музиката по Главната- от цигулка, гайда или радио е настроена на моята душевна честота. Аз искам тези честоти да ги пренастроя, да свикна да дишам в друг ритъм.

Друго място, на което се разхождах като малка беше Градската градина. Това място така и не го обикнах, толкова, колкото Стария град и неговите сиви обли камъни, но Мечката е героиня от детските ми приказки – от когато не се страхувах от нищо, даже от огромната за тогавашните ми очи мечка, на която не можех да се качвам сама.

После пораснах и започнах да чета там, до Мечката. Да чета е на тепетата. Нямах много приятели, но имах Пловдив, където можех да потъвам. Сега имам много приятели и още чета книги на различен градски фонове, но не мога да потъвам в Пловдив. Толкова дълбоко градът е в мен, че аз се чувствам изхвърляна на повърхността, където животът ми след красивата експозиция на миналото няма да достигне кулминация на настоящето и осмислен епилог в бъдещето. Няма накъде за мен там. Не заради Пловдив- любимият ми град, а заради мен- изгубената в него.

Омръзна ми всеки ден да ставам, да си правя кафе, да излизам и да бъда все на същите места. Скоро обясних на Някого- начертала съм си маршрут, душевна траектория, и ежедневно се придържам към него- не се отклонявам дори от най – омраз/ъзналите точки по пътя. Сядам на същите места, познавам лицата на барманите, сервитьорките, клиентите. На тях не им ли омръзва? Сигурно и на тези хора им е писнало от моето лице. Сега поне ще им спестя да го срещат всеки ден.

Аз съм само на 18. Нищо не разбирам от живот, от загуба, от груба реалност. Съществувам си в свой свят, където имам много страст и даже идеали и се чудя какво да правя с тях, а грубата реалност само от време на време ме издърпва в себе си. Сигурно побързах да замина и заради това- да търся някакъв баланс между грубото и нежното, между самотата и самостоятелността, между идеалите и действителността. Но където и да съм била за 18-те си години неопит, все усещам, че когато в детството си веднъж съм паднала в Стария град, сигурно някъде надолу към Махалата, в някоя дупчица между камъните е попаднало парченце душа. И тази душа сега е вградена в Пловдив,точно в сърцето му. Затова ще се връщам, разбира се.

Ще се връщам и заради хората там, някои от които знам, че ще плачат, докато четат това(и понеже ги обичам- съжалявам :))) Други ,които сякаш открих твърде късно и чувството да ги търся с поглед из улиците, ще ми липсва.

***

Под моя софийски прозорец има тролейбусна спирка, а ако погледна наляво виждам НДК в края на улицата. Обичам София и това не е невъзможно. То е като с първата любов и втората любов. И никой няма право да определя вместо самия влюбен коя да е по-силна и по-правилна. Скоро няма да ми омръзнат столичните цветове, кино ,,Одеон“ в края на булеварда, книжната романтика на площад ,,Славейков“ , пътят до НАТФИЗ , театрите, парковете. Тук дълго време ще гледам с любопитни очи, ще си измислям пътища, ще завивам по изненадващи улички. Тук има много за разграбване, обхождане, губене, откриване. Усещам Живот така, както никога досега- защото е различно. Нещо детско в мен се събужда от дълъг сън и прави първи стъпки, ориентирайки се с неочаквана лекота.

Знам, че някога ще свикна с релсите на трамвая, висящите жици на тролея, бързината на метрото, сините табелки на улиците, пейките в парковете. Знам, че някога старите книги от улицата може да ми омръзнат, а ходенето до LIDL на ,,Раковски“, ще ми стане досадно. Тогава сигурно ще ,,бягам“ в моя Пловдив. Или в другия край на света…

Не. В Пловдив –

Завръщането в моя град е винаги красиво.

П.П. Излъгах ви. Всъщност съм в Нарния. Тук е страхотно, не смятам да си идвам скоро- може да продадете дрешника. Аз влизам през една шахта."

Още новини четете ТУК

TrafficNews.bg