Спомням си България преди години. Как я виждах тогава. Виждах грозните панелки, а спомените ми като дете бяха как си играя до локвата, запълнила големия асфалтов кратер на улицата пред блока.

Така виждах България съвсем доскоро. Дразнеха ме сградите, останали още от соца. Питах се – и моите деца ли ще играят на тези олющени катерушки. Ходех на излети в планината, но миризмата на мухъл от родопските къщи не ми понасяше. И днес ми се случва да хвърля по един от тези недоволни погледи, когато видя нова сграда с грозен графит на първия етаж.

Истината обаче е, че преди година нещо в моя български светоглед се промени. Преди около година за първи път хвърлих поглед извън пределите на страната. И има нещо вярно, че човек трябва да опознае света, за да опознае родината си.

Започнах да пътувам. Въоръжена с ентусиазъм, но и с много български комплекси, се отправих на Запад. Там видяха гори, които ми се струваха по-зелени от нашите, хората ми се виждаха по-интелигентни от който и да е мой познат. Всичко беше наредено,  нищо не ме дразнеше. По западен пример и аз събирах отпадъците разделно, макар честото ми объркване да носеше повторно бъркане в коша. И нямаше сгради от соца, и катерушките им бяха измазани.

По това време започнах да оценявам България в нейното и неперфектно настояще.  Там, в западния свят, можех да пазарувам до 18 часа, защото после магазините затваряха. Заобичах нашенското, когато се прибрах и можех да изляза на разходка и в неделя, когато всичко живо бе навън и по улиците се носеше настроение. Защото не понасях празните западни улици в неделя, започнах да обичам нашите.

Преди около година, когато се върнах, за първи път се чувствах като турист в планината, като тези с големите раници. Тогава погледнах за първи път нашенските гори, сякаш бяха поникнали туко-що. Чуждите не бяха по-зелени. Пътувах с колата и между острите завои за първи път погледнах нагоре, за да видя как гората се схлупва над пътя, подобно на широколистен купол.

Преди година започна моето истинско виждане за България – в момента, в който погледнах на родината като чужденец. И тогава забелязах – колко стари сгради са обновени и измазани, че новото строителство настъпва пред панелките, на всяка сграда имаше графит. Когато вече бях опознала чужденците, видях колко еднакви са хората по света и че не държавата прави човека, а навиците. Отдавна ми беше писнало да ми е подредено, тъй че нашенският малък  хаос ме успокояваше. И си хвърлях боклука в нормален контейнер.

Преди година прогледнах в България, забелязах бързите темпове, с които се развива и наваксва изгубеното време. Забелязах собствения си град, който придобиваше не просто европейски, а естетичен вид. И Пловдив превъзхождаше много западни, които бях видяла. Забелязах новите улици, по които колата ми за първи път се движеше праволинейно, без да маневрира между дупките. Кратерът пред блока ми го нямаше, а той целият беше саниран.  Историята на града беше на централната улица – реставрациите на Римския стадион бяха видими за всички, не бяха заключени в музей.

Преди около година настоящето ми тук и това на България за мен започна. Когато започнах да виждам цялостния напредък на страната, и градските паркове с нови детски катерушки, моето бъдеще се сля с това на България. А тази връзка е неразривна.

Защото бъдещето на България е в младите – в младите и в неспирните темпове на развитие. Пред нас ще има светло бъдеще, когато отрицателният ни прираст стане положителен чрез стимулиране на раждаемостта. Когато младите биват стимулирани да останат в страната – не поради липса на умения за чужбина, а заради по-добрите възможности тук. Ще вървим напред, когато гледаме на Европейския съюз като на съюзник, а не като на винаги недоволен възпитател.

Аз и моите приятели ще останем в България, защото знаем, че тя е в ръцете ни. И аз силно се надявам да останем повече със сходно мислене. Надявам се повече да получат положителен пример в настоящето, за да го приложат в бъдеще.

Западът и последната около една година ми дадоха моя позитивен пример, както, сигурна съм, и на много други млади. Руините от миналото бяха разчистени и върху България започна да се строи скеле, по което ще създаваме новия облик на страната.

А моята България на бъдещето е отворена към света, но и горда със себе си. В моето бъдещо Аз няма комплекси, то гледа само напред и надгражда.

И един ден, когато моето бъдещо Аз въплъти добрия пример в материални резултати, моето следващо Аз ще се радва на най-хубавите катерушки и ще продължи да гради България.

Още коментари ТУК

Марина Илиева, Trafficnews.bg