Вече 71 години на този ден точно в 12 часа чуваме воя на сирените. И спираме, за да почетем паметта на Христо Ботев и загиналите за свободата на България. Свеждаме глави и замълчаваме. Някои от нас го правят искрено и емоционално - дори когато са сами вкъщи. Други спират на улицата и се оглеждат дали и другите го правят. Трети продължават да дъвчат, бързат, говорят по телефона... Въпрос на възпитание, усещане, дефицит на признателност. Четвърти пък - от т.нар. "четвърта власт", продължават да "честват" гибелта на Ботев и да "поднасят" цветя на паметника му. Въпрос на елементарна грамотност.

Обикновено сирените се ползват при неизбежна опасност - от земетресение, аварии, бедствия... Тези сирени са различни. Но понякога подсказват бедствие... От сутринта във Facebook валят честитки за "празника" 2 юни... И дори има коментари за "досадните" 2 минути - "И сега какво, да замръзна на волана ли?" 

Всъщност ако с тези 2 минути се изчерпва благодарността ни към саможертвата на Ботев, по-добре наистина да продължим с делничните си важни дела. Защото Ботев не си е позволявал да прави компромиси - нито когато пише, нито когато със сабя в ръка отвлича "Радецки". При него всичко е ясно и истинско - и поезията му, и публицистиката му, и делата му. Целият му кратък живот.

И заслужава същото. Да сведем глави и да помълчим!