Трудно е да бъдеш тенисист. Наистина трудно. Повечето от нас не са принудени да вършат работата си, бидейки в центъра на светлината на прожекторите, пред хиляди и милиони зрители, които търсят забавление. Когато правим грешки в работата си, обикновено те остават незабелязани за много хора. Повечето от нас не трябва да живеят с мисълта, че  в тях са вперени толкова много погледи накуп.

На тенис корта няма къде да се скриеш. Повечето състезатели са подложени на огромно напрежение, но в спортовете един на един то е най-голямо. Ако си един от 11-те, например, напрежението се разпределя между всички. Също така тенисистите трябва да побеждават, за да се осигуряват финансово. За разлика от представителите на колективните спортове, те не получават заплати в края на всеки месец. А футболисти, баскетболисти, волейболисти и други си прибират парите, независимо дали, колко и как са играли. Ако един тенисист влезе в лоша серия и тя продължи по-дълго, може да се стигне дотам, че да не може да обикаля света и да играе по турнири. Спад във формата на един футболист не му носи спад в приходите, докато в тениса тези две неща са свързани. Всеки тенисист е на фокус пред по-голяма или по-малка публика. Всичко, което направи или каже не остава незабелязано, всеки негов удар се подлага на обстоен анализ.

Дори и никой да не го гледа, той е сам в успеха или провала си. Няма върху кого да хвърли вината, освен върху себе си. Поема 100 процента от славата или 100 процента от болката. На този фон никак не е чудно, че депресията е неотделима част от този спорт – мръсната тайна на тениса. Другият проблем е самотата – защото в по-голяма част от времето тенисистите сами обикалят света, за да играят по турнири.

Малко се говори за тези проблеми – обикновено чуваме за тях от хора, които вече са прекратили кариерата си. Както в случаите с Андре Агаси и Пат Кеш. Но едно е сигурно – последното нещо, което искаме, е тенисът да води до полудяване.

Джон Никълсън, Tennis365