Участието на съпредседателя на „Да, България“ Божидар Божанов по bTV показа стария проблем на ПП–ДБ: когато говорят за институции, звучат принципно, но когато стане дума за хората в тези институции, принципите започват да изглеждат подозрително гъвкави.

На думи Божанов постави съдебната реформа като приоритет. Той настоя изборът на нов Висш съдебен съвет да стане бързо, но при „корекция в правилата“, а в други свои изяви посочи, че адвокатурата и водещите юридически факултети трябва да могат да номинират членове, така че парламентарната квота да стане „реална обществена квота, а не политическа“.

Дотук звучи добре. Даже почти академично. Проблемът е, че зад красивите думи за правила, гаранции и обществена квота прозира познатата логика: реформата е важна дотогава, докато институциите могат да бъдат попълнени с „правилните“ хора.

Това пролича най-ясно при темата за т.нар. „домова книга“ — списъка от длъжности, измежду които по Конституция се избира служебен министър-председател: председателят на Народното събрание, управителят или подуправител на БНБ, председателят или заместник-председател на Сметната палата, омбудсманът или негов заместник.

На въпроса дали тази конструкция трябва да бъде премахната Божанов фактически отклони темата. Обяснението му беше, че това не е голямата тема за тях, защото имали друго предложение за служебната власт. Но по-важното беше друго: той заяви, че проблемът не бил в конструкцията, а в кадровия подбор. И точно тук се появява политическото изпускане.

Ако проблемът не е в конструкцията, а в кадровия подбор, значи за ПП–ДБ самата „домова книга“ не е принципен дефект. Тя е проблем само когато в нея попадат хора, които не са приемливи за тях. Когато обаче фигура като Андрей Гюров е част от същата тази логика, внезапно конструкцията не изглежда толкова страшна. Излиза, че не моделът е порочен, а това кой го използва и кой седи вътре в него.

Това поставя много прост въпрос: ако утре Висшият съдебен съвет бъде попълнен с хора, близки до ПП–ДБ, ще бъде ли съдебната реформа обявена за завършена? Ще изчезне ли тогава тревогата за „безименните“ членове, за зависимостите и за липсата на гаранции? Или пак ще говорим за реформа, но вече в минало време — защото кадровият подбор е станал „правилен“?

Тази двойственост е същината на проблема. От една страна се говори за институционална архитектура, ясни правила и деполитизация. От друга — когато стане дума за конкретни механизми, фокусът се измества към това кои хора са приемливи. А това вече не е реформа на системата. Това е борба за контрол върху системата.

В този смисъл позицията на Божанов за ВСС и „домовата книга“ звучи не като последователна конституционна позиция, а като политически филтър: конструкцията може да остане, стига кадровият подбор да минава през нашето разбиране за почтеност, компетентност и допустимост.

ПП–ДБ отново показват, че искат влияние, несъразмерно на електоралната си тежест. Още отсега личи, че формацията ще се опита да извива ръцете на „Прогресивна България“ при попълването на Висшия съдебен съвет. Въпросът е дали тези пазарлъци ще бъдат приети от Румен Радев, или този път ще има ясни правила — не само за кадровия подбор, а за самата конструкция. Защото именно конструкцията е важната. Ако тя е сгрешена, „правилните хора“ просто временно я правят удобна.

Преди това Божанов говори и за отношенията между ПП и ДБ. Той призна, че все още няма отговор от „Продължаваме промяната“ за споразумение, но предстоят разговори. Посочи, че има различия в ориентацията, тъй като ДБ предпочита „център-дясно, а не крайнодясно“, но според него избирателите трябвало да гласуват „на едно място, за един субект“. Божанов добави още, че няма проблем ПП и ДБ да бъдат заедно в Народното събрание, че по подразбиране трябва да имат обща парламентарна група и че „няма първа и втора цигулка“.

Тези думи звучат като опит за вътрешна терапия след слаб резултат. Но по-важното остана друго: по съдебната реформа, казва Божанов, имало почти пълно припознаване между ПП и ДБ. Именно затова въпросът става още по-важен — каква съдебна реформа искат те? Такава, която променя правилата за всички, или такава, която просто сменя едни „неприемливи“ хора с други, политически по-удобни?

Защото ако отговорът е вторият, това вече не е реформа. Това е кадрова операция, облечена в реформаторски речник.