Къщата музей на Златю Бояджиев в Стария град се изпълни с хора, дошли да почетат 120-годишнината от рождението на големия български художник.  Празникът започна с изпълнение на талантливи цигулари от Националното училище за музика и танц „Добрин Петков”, които изсвириха творба на Хендел.

„Особено ми е приятно да се съберем по този повод. Малко са градовете и държавите, които имат талантливи художници като Златю Бояджиев. Трябва да се гордеем с него, но и с цялата пловдивска школа в изобразителното изкуство. Те прославиха България и извън пределите на Европа”, каза кметът Здравко Димитров на откриването и поздрави Димитър Пампулов и арх. Стефан Добрев за новото издание, посветено на художника – албум, събрал рисувани от него портрети.

Зико подчерта, че докато има памет за големите личности, те ще са живи и ще са сред нас.

Почетният председател на фондация „Златю Бояджиев” Петър Стоянов  (президент на България, 1997-2002 г.) пък каза, че в този момент в Брезово и София също има събития, посветени на годишнината на художника, но това в Стария град е най-близо до духа на живописеца.

„Клише е, че Пловдив е град на художниците, но именно клишето доказва, че това е истина. А Златю Бояджиев беше и е патриархът, емблемата”, каза Стоянов и даде думата на министъра на културата Кръстю Кръстев.

„Щастлив съм, че живея в този град , че съм работил в този град. Пловдив има особеното право, привилегия и потенциал да се нарича българската столица на културата. Легенди се разказват за хората на изкуството. Но няма как да говорим за Пловдив и изкуството и да не си спомним за Златю Бояджиев. Да не споменем особения дух на града, който ражда такива творци”, каза Кръстев и благодари на всички, които са участвали в организацията на честването.

Част от него е интересна изложба, в която са показани и шест неизвестни на публиката картини на Бояджиев – четири живописни платна и две рисунки. По стените във фоайето са експонирани и пана с документи за живота на художника от детството му до успешното му професионално развитие.

Издателят на албума арх. Стефан Добрев сподели с публиката, че дълги години е живял във Франция и си е задавал въпроса как е възможно да няма книги посветени на гениалния български живописец.

„Затова когато се върнах преди 10 години, създадох издателство, което веднага публикува книга за Златю Бояджиев. И понеже тук е и Петър Стоянов, ще ви споделя, че първата бройка отиде при семейство Клинтън, които са големи почитатели на творчеството на българския художник”, разказа Добрев и сподели, че е сравнил Златю Бояджиев с Бетховен, защото „е имал огромната воля след тежката болест, която парализира дясната му страна, да започна пак да рисува, но с лявата ръка. И става още по-самобитен”.

Авторът на книгите за Бояджиев Димитър Пампулов разказа любопитни истории за някои от портретите, поместени в новия албум.

„На един от тях е Николай Гяуров. Той пристига в Пловдив за откриването на Партийния дом през 1969 г. и на другия ден отива в ателието на бай Златю, за да го рисува. После в знак на признателност оперният певец кани семейството на Бояджиев на премиерата му на „Ернани” в Миланската скала. Те са настанени в личната му ложа, а в същата вечер в същия този спектакъл дебютира българката Райна Кабаиванска.  Златю беше голям приятел с артиста Константин Кисимов. Рисувал му е 4-5 портрета. Кисимов приближеше ли ателието на художника, и започваше да рецитира „О, Шипка”. Най-смешното е, че беше нетърпелив човек и всъщност за портретите на Златю позираше съпругата му Лиляна”, разказа Пампулов.

После разкри, че единственият портрет на политическо лице от соца, Златю Бояджиев рисува във Франция. Тогавашният партиен секретар на посолството ни в Париж му се примолил. Бай Златю склонил, но под подписа си написал и „Париж”, начин да се дистанцира от творбата и персонажа.

Честването продължава в 16 ч., когато ще има прожекция на документалния късометражен филм "Художникът Златю Бояджиев", създаден през 1961 г. Сценарият е на Хаим Оливер и Цанко Лавренов, режисьор е Иван Попов, а оператор е Барух Лазаров. Филмът печели втора награда за документален филм на първия Фестивал на българския филм "Златна роза" във Варна през 1961 г. и същата година е номиниран за златна палма на фестивала в Кан.