Поредицата “Зад протегнатата ръка” стартира след като една жена, живееща на улицата, почина пред очите ни на стълбите, на които просеше. След това се срещнахме с мъж  молещ за помощ за лекарства на дъщеря си пред църквата, и със семейство с три кучета пред Съдебната палата в София. Последните твърдяха пред нас, че от няколко седмици младо момиче им плаща нощувки, докато им търси жилище, а те не могат да започнат работа, защото не са се установили, а мъжът има диабет и виждал всичко в мъгла. Ние го засякохме да се разхожда с жената, с която проси, без да личи да има проблеми със зрението, както по-късно и той самият ни разказа. Няма да влизаме в ролята на съдници дали ни лъже или ни казва истината.  

Зад протегнатата ръка: Просия или оцеляване? Историята на жена, дошла от Варненско с мъжа си и три кучета ВИДЕО

 

В тази поредица ние искаме да покажем какво би могло да се крие зад една протегната ръка на улицата и в търсене на отговорите, пред нас се появяват нови въпроси - къде свършва нуждата и къде започва експлоатацията? И възможно ли е зад част от уличната просия да стоят организирани мрежи?

Те ни отведоха до разговора с Алексей Пампоров, социолог и изследовател на трафика на хора, който поставя темата в много по-широк контекст - за хората, които просят, за тези, които стоят зад тях, и за границата между жертва и престъпление. 

За репортажа с мъжа и жената с трите кучета, настанили се от няколко седмици около Съдебната палата в София, той коментира следното: 

“За съжаление, да, има хора с увреждания, които са в това положение. Не може да се каже просто така от това видео дали човекът работи за себе си или за някого другиго. Правили сме теренен обход и наблюдение – когато искаме да го изследваме като казус. И тогава се вижда. Истинските просяци, т.е. тези, които го правят от нужда, от неволя – обикновено като съберат пари за хляб или за топъл обяд, си тръгват от даденото място. На тях им личи, че им е неудобно от това, които правят.

Но има професионалисти, които разчитат на това, че София е огромна и че няма да попаднат на едни и същи хора в даден квартал. Около гарата и автогарата има такива „пътници“, на които не им достигат 5 лева, 2 евро и т.н. за билет – и така всеки ден по 10-12 ч работно време. Разчитат на това, че хората заминават и няма да ги видят след малко пак.” 

Конкретният случай трудно може да даде еднозначен отговор. Но той отваря много по-голямата тема за това какво стои зад уличната просия – лична нужда, организирана дейност или дори форма на експлоатация. Именно там продължава разговорът ни с Алексей Пампоров.

Просията в България не е криминализирана, но съществуват ли предположения, че тя може да бъде прикритие на уличната мафия при трафик на хора извън граница? 

Да, просията в България беше декриминализирана преди няколко години. Това е добре от една страна – защото иначе уязвими бяха просяците. Но от друга страна е лошо, защото остана без адекватна регулация. На практика, тази дейност в множество от наблюдаваните по улиците на София, Варна и Плавдив – например – е типичен пример за вътрешен трафик на хора: Набиране на хора от едни населени места и транспортирането им в други, принуждаване към просия и съответно експлоатация. Има огромни, организирани мрежи от просещи хора, но полицията и властите си затварят очите.

Още от времето на социализма край катедралата във Варна и на площад Света Неделя в София – например – има организирана просия с бебета. Професионални просякини наемат бебета от крайно бедни семейства. Бебетата се държат упоени с лексотан. Но ги щипят от време на време, за да плачат. И ако просякините работят на смени и си почиват – бебето прекарва цял ден на площада. 

Имаше организирана просия с пудели от румънски роми. Има организирана просия по подлезите на метрото в София – може да видите сходно изглеждащи мъже с еднакви реплики на различните изходи, например.

Какъв е профилът на българския просяк извън границата на България? 

О, профилът е най-разнообразен. Докато работех в Комисията за борба с трафика на хора, преди 8-10 години, например имахме два изключително запомнящи се случая. Първият беше на доцент от БАН, който владееше английски, френски, италиански, руски и немски. Просеше в Римини през лятото и в Болоня през зимата. Живееше в трафопост. Накрая мафията го подгони, защото работеше за себе си. А той ни сподели, че фактически с едни ден „работа“ – по онова време – изкарваше две месечни заплати, които би заработил в БАН.

Вторият случай беше на група от 8-10 малолетни български момчета, които просеха на Мариахилфщрасе във Виена. Това е нещо като софийската „Витошка“. Бяха организирани и заведени от родителите си. И австрийската полиция се беше видяла в чудо, защото не може да ги задържи като непридружени – родителите им веднага ги вадят от кризисния център, не може и да ги арестува или разпитва адекватно – защото те твърдят, че не знаят добър немски, искат преводач и родителите си… Многи неприятна история. Няколко години стоеше като казус.

Защо чуждите власти не могат да се намесят с екстрадация и осигуряване на убежище при съмнение на организирана престъпност от България с цел трафик на хора? 

Намесват се, но трудно се доказва организирана престъпна група, още по трудно се екстрадира, заради свободата на движение в ЕС. Днес ще ги екстрадират – утре се връщат. Франция, между другото опита. Раздаваха по 200-300 евро + самолетен билет при доброволно завръщане. Имаше казус със самозаселили се български граждани в автогарата на Бордо, например. Някои взеха порите. Дойдоха, видяха се с роднини и приятели – почерпиха се и се върнаха обратно. В други случаи трафикът на хора е свързан по-скоро със сексуална експлоатация и тогава, когато проституцията в дадена страна е легална – властите там реагират най-често при съмнение за укриване на данъци, а не заради експлоатация. В Германия и Швейцария общо взето разбирането е, че ако сводникът взима само 50%, но осигурява помещение и охрана – това е честна сделка.

Може ли да дадете конкретни примери? Как трябва да приемаме просяците - като жертви или като престъпници? Защо?

Лошото е, че в България полицията и прокуратурата имат един тоталитарен рефлекс от стария НК и приемат просията по-скоро като престъпление. Тя е, но само в онзи аспект от това някой да организира мрежата и да контролира кой какво и колко изкарва, като им го взима. Самите просяци често пъти са по-скоро жертви: неграмотни хора с физически увреждания, които няма как да си осигурят прехраната; възрастни хора, потънали в дългови спирали – включително от внуци наркомани по селата, които са заплашвани и пребивани, за да връщат дълговете; деца – заставяни да просят от родителите си. Държавата трябва да има ясно политика за превенция: социална превенция и рехабилитация в кризисни центрове за жертвите; задържане под стража и конфискация на имуществото на организаторите на мрежите. Когато разходът за поддържане на мрежата стане твърде голям и неизгоден – този бизнес ще замре. 

Алексей Пампоров е магистър по културология със специализация социална и културна антропология (СУ „Св. Климент Охридски” 2001) и доктор по социология (Институт по социология при БАН, 2005). Специализира в Института за демографски изследвания „Макс Планк”, Германия (2003–04) и в Централноевропейския университет, Унгария (2006). Понастоящем работи като научен сътрудник I ст. в Института по социология при БАН, секция „Социология на религиите и всeкидневния живот”.

Изследователската му дейност датира от 1998 г., като включва над 30 теренни изследвания в различни райони на страната. Автор е на над 20 публикации, повечето от които на ромска тематика. Като хоноруван преподавател води курсове за ромската всекидневна култура в Нов Български Университет и в СУ „Св. Климент Охридски”.