Всеки шести човек в света страда от репродуктивни проблеми. Докато проблемът с демографския срив се задълбочава, данните сочат, че повече от 150 000 двойки у нас страдат от стерилитет. Повечето от тях преминават през дълги години на борба, чакане и копнеж, преди да успеят да сбъднат най-голямата си мечта - да гушнат детето си. В много от случаите тези семейства попадат в безкрайно дългите списъци на чакащи за донор на генетичен материал. България обаче е в дъното на статистиката, що се отнася до донорство, а по темата се говори малко.

Какво всъщност означава да си донор и какво всъщност даряваме? Безопасна ли е процедурата и обосновани ли са страховете ни? Потърсихме отговор на тези въпроси от Еми Христозова, която е координатор на донорската програма на фондация „Искам бебе” за Южна България. В момента организацията работи с клиники в цяла България, включително и в Пловдив, където 120 двойки чакат за донор на яйцеклетки. Организират се и информационни кампании. Утре - 24 юли, Еми ще участва в информационна среща в Пловдив, в която могат да се включат всички жени и мъже, които биха желали да научат повече за донорството.  Донори и реципиенти пък ще разкажат своите истории от първо лице. 

- Колко семейства в България чакат за донор на генетичен материал към момента и колко са дарителите?

- По официална статистика в България имат нужда от донорство на яйцеклетки и сперматозоди над 40 000 семейства. По неофициална обаче са много повече. Напоследък интересът от страна на дарителите става все по-голям, но все още- недостатъчен. Много трудно достигаме до тях, често те самите са предубедени, страхуват се. Донорската ни програма съществува от 2010-та година. От тогава до сега през нас са минали над 2 500 донори. Много по-малко са от нуждаещите се, а материалът от тях може да се използва за една, максимум две жени. Повечето даряват по два пъти.

- Какви са най-честите им притеснения?

- Че даряват дете. Че това не е просто клетка, а тяхното дете.

- Така ли е в действителност?

- Определено не. Винаги обяснявам на жените, че ако аз съм донор и моята яйцеклетка бъде оплодена със сперматозоид от вашия съпруг, всъщност детето, което ще се роди, няма да носи моя генетичен материал. Рецепиентът предава своето ДНК на ембриона. Така, дарявайки яйцеклетка, аз даравям единствено шанс на тези жени да бъдат майки. Епигенетиката също е оборила този мит  - според проучванията, ако представим ДНК-веригата като код, съставен от 1 000 000 цифри, яйцеклетката съдържа последните три от тях. Тя е най-малката клетка в човешкото тяло. Тоест, децата, родени от яйцеклетка на  един и същи донор, при двама различни реципиенти, нямат общо ДНК. Те може и изобщо да не си приличат.

- През какво трябва да премине една жена, за да стане донор? Какви са изискванията, има ли специфични изследвания, които трябва да си направи?

-  Задължително условие за донорите е да имат навършени 18 години, а за жените - да са родили поне едно дете. За мъжете процедурата е доста опростена. На жените първо се прави преглед при репродуктивен специалист, като се проследява на ехограф състоянието на яйчниците. След това, ако специалистът прецени, че можем да дарим материал, се правят генетични и имунологични изследвания.  Целта е да се установи рискът от аномалии при евентуална бременност при реципиента. Има изследвания и за антиген, който може да предизвика аборт в по-късен етап от бременността. Такъв може да има в яйцеклетката или сперматозоида. Това е важно, защото работим предимно с много изстрадали жени. В никакъв случай не искаме да забременеят и след това да преживеят ужаса на едно изгубено дете, особено след толкова години на копнеж. Също така се правят имунологични и вирусологични изследвания, които са от полза за самия дарител – става дума за показатели, които дават цялостна картина за състоянието ни. Напоследък- и тестове и за Ковид-19.

- Успя ли пандемията да повлияе на донорството?

- Тя повлия на целия ни живот, в това число се отрази и на репродуктивната медицина. Мисля си обаче, че хората имаха време да помислят върху възможността да дарят и сега, след периода на изолация, има малко по-голям отклик.

- По какъв начин се осъществява подборът на донори?

- Има реципиенти, които отиват в клиниката заедно с донора. Някои от тях имат близък, роднина или просто са намерили някого, който да дари за тях. В този случай не чакат, но всички останали попадат в списък. Когато се дари яйцеклетка, тя се дава на най-отдавна чакащия. Не е въпросът обаче само да ти дойде редът – има случаи, в които реципиентът не е готов, за да приеме ембриона, защото, например, му предстои лечение. Тогава може да даде предимство на следващия и отново да се върне в списъка на чакащите. Процедурата е дълга и сложна. В същото време, специално в Пловдив, не ни трябва много – към момента има нужда от 120 жени, които да дарят яйцеклетки.

- Има ли изискване за възрастта на жената?

- За момента - не. Репродуктивните специалисти считат, че качеството на яйцеклетките е най-добро до 36-годишна възраст.

-  Проявяват ли донорите интерес какво се е случило с генетичния материал, който са дарили? Има ли начин да разберат дали се е родило дете?

-  Има възможност самият донор да разбере колко деца са се родили. Ако например самият той има две деца и е дарил генетичен материал един път, но в резултат са се родили близнаци или тризнаци, няма да може да го направи втори път. По закон можеш да дариш до три пъти, но броят на децата, които имаш самият ти, плюс тези, които са родени в следствие на донорството към този момент, не трябва да надхвърля пет. Това означава, че, ако ти откажат, планът е изпълнен на максимум, което е чудесно. Повечето жени даряват по два пъти. Но идеята ни е да стигнем до колкото се може повече. 

Самите жени ми се обаждат и ме питат какво се е случило, защото минаваме през целия процес заедно. Аз ги взимам, водя ги в клиниката, а след това си оставаме приятели. След като са дарили, интересът им не е дали имат дете някъде. По-скоро са емоционално обвързани с този акт и се вълнуват дали са успели да помогнат. Голяма част от донорите плачат след самата процедура. Определено са сълзи от щастие, защото са видели жените, които чакат в коридорите. Аз самата познавам копнежа, познавам и щастието да си майка и още повече – да предадеш нататък това, което ти самият си получил.

- Имат ли самите реципиенти възможности за избор на донор? Могат ли да настояват за определени външни белези и правят ли го?

-  Могат да заяват, че искат донорът да е със сини очи или бяла кожа, например, да имат предпочитания за цвят на косата и образование. В някои от клиниките има журнал, в който е описано какво образование има донорът, дали е атлетичен, каква е кръвната му група. Голяма част от реципиентите искат донорът да отговаря на тяхната кръвна група. Обикновено обаче, когато стигнат до мен, подобни неща не са от значение. Мнозина от тях са чакали с години, отчаяни са, някои са продали жилищата си, отишли са в чужбина, оставили са семействата си с надеждата да се реализират и да сбъднат мечтата си. Невинаги се касае за жени, които са с изчерпан яйчников резерв, заради напреднала възраст, например. Това състояние се среща и при момичета на 20 и няколко години. При някои става дума за вродени аномалии, други са преминали през тежко лечение. Има и такива, при които се е наложила операция в слествие на онкологични заболявания. 

- Кои са най-разпространените митове, свързани с донорството на генетичен материал?

- Основният е, че даряваш детето си. Друг разпространен мит, е, че жените, които даряват яйцеклетки, се подлагат на много агресивна хормонална стимулация. Истината обаче е, че на такава стимулация се подлагат жените, които са с изчерпан яйчников резерв. При тези, които даряват, дозите са много ниски – хормоните, които се подават, всъщност са такива, които се произвеждат от организма ни, но в много малки количества. Подава се количеството, което би било произведено от тялото ни за два месеца, като целта е да се стимулира отделянето на повече фоликули.

Мит №2 е, че след извършване на хормонална стимулация с цел даряване на яйцеклетки, яйчниковият резерв на даряващата се изчерпва. Истината е, че всяка жена се ражда с 1 000 000 000 яйцеклетки. Всеки месец от тях зреят по 10-20. Около 30-годишна възраст яйчниковият резерв е наполовина, защото през цялото детство детето ги отделя, въпреки че не са зрели и няма възможност да бъдат оплодени.

Следващото разпространено твърдение е, че изваждането на яйцеклетка е операция. Истината е, че се извършва през влагалището, като се поставя упойка. Идеята на анестезията е жените да са по-спокойни, обездвижени, да не са под напрежение. След пункцията няма болничен престой. До два часа след процедурата дарителите могат да станат и да си тръгнат.

Митовете са много. Отговаряла съм на най-различни въпроси от страна на донорите.

- Какъв апел искате да отправите към младите хора?

-Да не чакат. Да не отлагат това да станат родители. Също така, да не се притесняват да потърсят помощ. Ако правят опити повече от година, но няма резултат, нека се обърнат към специалист. Казвам го, защото знам какво се случва, когато не си обърнат внимание навреме. Медицината в днешно време е достатъчно напреднала и не трябва да гледаме скептично, а напротив - да се възползваме от постиженията ѝ.