Паркирането в нарушение в района на бул. „Пещерско шосе“  до Техникума по електротехника и електроника вече не е само проблем с няколко недисциплинирани шофьори. То е синдром и то не на една определена група, не на „скъпите коли“, не на „доставчиците“, не на „бързащите за пет минути“. Това е синдром на усещането за безнаказаност.

Две поредни седмици – две поредни демонстрации как правилата могат да бъдат смачкани пред очите на всички, стига да си достатъчно убеден, че никой няма да те санкционира реално.

Свободни паркинги, заети улици и булеварди: симптом на липсващ контролВъпреки свободните нови паркоместа на Пещерско шосе, а и паркинг в близост, в зоната е пълно с нарушители

Първата седмица под знака „Забранено паркирането“ на „Пещерско шосе“ спират всякакви автомобили – скъпи коли, не толкова скъпи коли, дори камион на куриерска фирма. Всички в насрещното. Всички под знака. Всички с едно и също негласно послание: „На мен ми е удобно тук“.

Едни са до по-скъпите ресторанти, други до сладкарницата, трети до магазина отзад, четвърти до търговския обект. Разликата е само в повода. Нарушението е едно и също. А общото между всички е, че никой не изглежда особено притеснен.

Следващата седмица синдромът вече е в групова форма. Три скъпи джипа един след друг спират в насрещното, отново под знака, отново в нарушение, отново сякаш това е най-нормалното място за паркиране в града. От два от автомобилите слизат млади жени с деца. Децата вървят след родителите си и виждат на живо първия урок по гражданско поведение: правилата важат, докато не ти пречат да стигнеш по-бързо до масата.

След тях пристига още един джип. Млад мъж, вероятно бащата, допълва компанията. Всички слизат, всички се събират, всички сядат на една маса. И всички са в нарушение.

Тук вече не говорим за „случайност“, „бързане“ или „нямаше къде“. Говорим за демонстрация. За удобство, превърнато в право и наглост, облечена в спокойствие. За онова градско самочувствие, при което знакът е само част от пейзажа, а правилникът за движение – нещо, което важи за другите.

Най-ироничното е, че в района има изградени нови паркоместа. Има и свободен паркинг на 30 метра – до Пощата, който през уикенда спокойно може да поеме автомобили. Но за хората със синдрома „ще спра където си искам“ 30 метра явно са непосилна дистанция. Това не е разстояние, това е изпитание - почти спортно постижение. Да оставиш колата законно и да походиш минута-две до заведението очевидно е неприемлива житейска драма.

Точно тук теорията на счупените прозорци се вижда нагледно. Когато едно нарушение остане без последствие, то кани следващото. Когато първата кола спре под знака и нищо не се случи, втората вече спира по-спокойно. Третата спира с увереност. Четвъртата дори не забелязва, че има нарушение. Така безредицата престава да изглежда като изключение и започва да изглежда като ред.

А Община Пловдив? Тя сякаш продължава да вярва, че знаците сами ще свършат работата. Че забраната, поставена на метален стълб, е достатъчна, за да спре човек, който вече е решил, че правилата не го засягат. Само че в Пловдив отдавна се вижда обратното – знак без контрол е просто градска декорация.

От време на време общинска полиция се появява, залепва няколко глоби и си тръгва. От ОП „Паркиране и репатриране“ обаче очевидно не горят от желание да превърнат знаците в реална санкция. А докато паякът липсва, нарушителите нямат особена причина да се притесняват.

За част от тях глоба от 20-30 евро не е наказание, а допълнение към сметката. Нещо като бакшиш към собствения комфорт. Щом човек може спокойно да обядва, докато колата му стои в нарушение на булеварда, значи системата не го е санкционирала достатъчно. Само го е погалила по рамото.

Затова решението вече не е в още знаци, още табели и още предупреждения. Решението е паяк – и то не  символично и веднъж месечно. Не „да минем да видим“, а последователно, поголовно и без изключения.

Защото когато автомобилът бъде вдигнат, когато собственикът трябва да търси с какъв транспорт да стигне до наказателния паркинг, когато плати значително по-сериозна сума и изгуби половин ден, тогава нарушението вече няма да изглежда толкова удобно. Тогава 30-те метра до свободния паркинг може изведнъж да се окажат напълно поносими.

Докато това не се случи, „Пещерско шосе“ ще продължи да бъде учебник по безнаказаност, а децата, които слизат от колите под забранителния знак, ще научават най-опасния урок – че правилата са за тези, които нямат достатъчно самочувствие да ги нарушават.

И ако Общината не иска този синдром да се разпространява още повече, трябва да започне да лекува причината, а не симптомите. Причината е проста: когато няма реални последствия, нарушението се превръща в навик.

Когато безразличието е в основа на политиката в Пловдив, нарушенията се превръщат в нормаОбикновен обяд в известен ресторант се превърна в показателна картина за ситуацията в града