Все си мислех, че да си зевзек и айляк, е пловдивски патент. Както и да правиш паметници на купонджиите и шегаджиите си. Оказва се обаче, че талисманът на Пловдив Мильо, който ни гледа от Главната, си има своя събрат - Петко Пандира от Бургас. И ако за мястото на единия все още продължават споровете доколко е подходящо, другият като че ли е точно на мястото си - той ни гледа от началото на моста в Морската градина.

Единият седи на стълбите под Сахат тепе, сложил едната си ръка на голямото си ухо, а другата е пъхнал дълбоко в джоба си. Досещате се защо... Другият е с накривена фуражка, моряшка фланелка, а на ръката му символично е кацнал гларус. Знаете на какво е символ гларусът...

И двамата са странници, чешити. За разлика от Мильо, Пандира не е луд. Той просто е колоритен. Мильо е известен с добродушната си усмивка, Пандира – с характерната си усмивка. Мильо е подвиквал след пловдивските ученички, Пандира е разказвал истории, и една история никога не е звучала по един и същи начин - за да не скучаят тези, които вече са я чували.

Пловдивският чешит умира в мизерия и сам – намират го посинял и вкочанен в дома му. Бургаският бохем си отива от този свят като щастлив мъж - нетрезвен и върху жена. Поне така говорят... Има и други разлики – на Мильо не е приписвана култова фраза – известен е по-скоро с култовата си надареност в областта на слабините. А Петко Пандира е изрекъл култовото: „В Бургас бургазлии останахме само аз и гларусите“.

Но и двамата носят онзи дух, който кара хората да им издигнат паметници. Въпреки че не са герои. Въпреки че единият е откровено чалнат, а свалките с чужденки на другия – вечния спасител, отдавна са се превърнали в легенди.

Лято е. Пловдив гъмжи от чужденци, които не знаят кой е Мильо, но изпитват неистово желание да се снимат с него. Плажът на Бургас гъмжи от чужди летовници, които едва ли са чували за бат Петьо Пандира, но фотоапаратите им щракат ли, щракат...