Много видове нямат нашия късмет да се наслаждават на дълги години репродуктивен живот. Те правят секс само веднъж и после умират. Вижте защо при нас, хората, също „би трябвало” да е така – и защо не е.

Еднократно и многократно размножаване

Цял живот, по едно щастливо стечение на обстоятелствата, ние сме били „итеропарни”. Животните, които се размножават еднократно („семелпарни”) имат един единствен шанс за чифтосване, дават всичко от себе си, след което умират.

Най-прочутият пример е сьомгата, която плува срещу течението на реката, преодолявайки всякакви препятствия по пътя си, преплувайки огромни разстояния, за да хвърли хайвера си в бистрите води, в които е родена, и да умре веднага след това.

Женският гигантски тихоокеански октопод се грижи за яйцата, като непрекъснато раздвижва водата около тях и ги пази от хищници, докато самата тя умира. Има мъжки торбести бозайници, които получават огромен приток на адреналин точно в началото на размножителния сезон, разбиват имунната си система, като се чифтосват непрекъснато, и умират по ужасен начин.

По очевидни причини тази система работи при животните, които могат да си позволят да изоставят малките си, а не при тези, които трябва да останат край тях и да ги отглеждат. Еднократното размножаване изисква огромен и навременен прилив на енергия, способността да игнорираш дори най-основните нужди за оцеляване за сметка на размножаването, и потомство, което да може да се грижи за себе си. Като се имат предвид всички еволюционни изисквания към еднократното размножаване, чудно е как изобщо е възникнало.

Парадоксът на Кол

Но може би само така изглежда. В средата на миналия век еволюционният биолог Ламонт Кол публикува модел на нарастването на популациите въз основа на размножаването, който изненадва мнозина. Според  него в света би трябвало да има много повече еднократно размножаващи се организми. Той изследва репродуктивните статистики, за да разбере защо едни животни имат дълъг живот, а други – кратък. И открива, че видовете, които живеят само една година, трябва да родят само един потомък повече в рамките на едно „котило” в сравнение с „многогодишните” видове, за да имат същото нарастване на популацията. Едно съвсем малко увеличение в броя на потомството би дало по-голямо предимство на еднократното размножаване. Защо тогава то се среща толкова рядко?

Има причини хората да не са еднократно раждащи. Някой трябва да отгледа детето, и понеже, както се казва, имаме три пола – мъж, жена и родител, се налага да хвърлим доста повече труд в отглеждането на нашите деца, отколкото сьомгата в отглеждането на нейните. Но как изобщо сме еволюирали така? Ако еднократното размоножаване беше предпочитано от природата, как се е стигнало до нашите предци примати, които имат нужда от години, за да отгледат поколението си. Защо не сме всички като злополучните австралийски торбести бозайници? Този разрив, между предимствата на еднократното размножаване и неговата относителна рядкост, става известен като „парадоксът на Кол”.

Парадоксът на Кол обаче, както немалко други парадокси, опровергани от бърз поглед върху фактите, не остава задълго. Хората бързо откриват пропуските и създават по-добри модели. В случая: Кол не разглежда разликата между смъртността в детска възраст и смъртността на възрастните индивиди – той просто допуска, че всички оцеляват, докато не им дойде времето да умрат.

Реално обаче има различен процент на смъртността в зряла възраст и смъртността в детска възраст, като разликата между двете до голяма степен определя дали еднократното размножаване е за предпочитане. Ако един вид има висока смъртност в зряла възраст, а детската смъртностт е сравнително ниска, най-добре е да се предадат нещата на следващото поколение, вместо да се изразходват ресурси.

Същото важи и за факторите на средата. Репродукцията винаги включва риск и енергия – независимо дали става дума за сьомгата, която плува стотици километри, за да намери хубаво тихо място в реката да хвърли хайвера си, или за торбестите животни в пустинята, които имат кратък сезон на изобилие, по време на който не им остава време за нищо друго. Ако за един вид  90% от енергията отива в това да създаде поколение, по-добра стратегия за него е да използва 100% от тази енергия, за да има повече потомци, отколкото да запази 10% и да има по-малко.

И разбира се има една относителна вероятност да изтрепеш хиляди сьомги, която може да се сравни с вероятността да убиеш пет малки лъвчета или двама души, които в продължение на година или две не раждат деца. В крайна сметка животните са формирани от околната им среда, тяхната репродуктивна система и характеристиките, благодарение на които едни видове имат дълъг живот с потенциално висок риск от загуба при репродукцията, а други – кратък живот, в които обаче могат да произведат  многобройно  успешно потомство. Ние хората се оказваме от първия вид. Всички ние можем, без да се смятаме за нещо по-добро от останалите животни, да бъдем благодарни за това.