Всеки квартал във всеки град си има стил. И ако стилът се гради от сградите и улиците и съвместното им съжителство с хората, то излъчването на един район се определя от символите и традицията. Затова когато един символ е унищожен, с него се унищожава и паметта, и идентичността на хората, живеещи там. Като в пловдивския Кючук Париж…

За дългогодишния символ на Кючук Париж - Оловната кула на Сачмената фабрика, най-високото съоръжение в Пловдив през онези времена, се заговори отново, след като един от кандидатите за кмет на район Южен – Илиян Велков, обяви в приоритетите си възстановяването му. Нещо, за което се е говорело и преди, но си е оставало само на думи. Според кандидат-кмета възстановяването на легендарния символ на квартала, пловдивската Айфелова кула, която според старите кючукпарижани е дала името на бежанския южен квартал на Пловдив, е повече от наложително – заради хората, заради облика на квартала, заради паметта ни. Защото днес от Айфеловата кула няма и помен…

А са били времена, когато бежанците от Македония, замръкващи с каруците си в нивите край Сачмената фабрика, като се събуждали сутринта, гледали недоумяващи кулата, плесвали се по челата, па викали: „Абе, ние да не сме дошли в Париж! Ей я на – Айфеловата кула!” Така се е родило и името на квартала.

Прочутата фабрика за сачми, част от която е т.нар. Айфелова кула, е построена в далечната 1927 г. от предприемача Иван Нейков - един от големите благодетели на Пловдив, който помага за създаването на Националната търговска гимназия. Тогава тя е единствена на целия Балкански полуостров, а Нейков избира пустеещата южна зона на Пловдив като евтина земя. Фабриката прави ловни сачми по естествен капков път. 

Външна метална стълба, долепена до кулата, стига върха й. Горе е разположена малка стая с две печки на твърдо гориво. Кофите с въглища и другите – с олово, се качват чрез навиването на макара с дебело стоманено въже. За да не се изсипе материалът, кофите минават по дебела метална тръба. Оловото се разтапя бавно в казанчета, които къкрят върху бумтящите печки. След това се смесва с арсеник, да стане по-рядко. Върху отвора на тръбата се монтира сито. Размерът на дупките му зависи от поръчката за големината на ловните сачми. На ръка – с прост черпак – разтопената смес се изсипва върху ситото. Не се ли улучи точната температура на разтопеното олово, то става на игли и се стича негодно.

Готовите сачми падат като миниатюрни гюлета в тава, предварително потопена в малък басейн 3 на 3 метра в основата на кулата. Самата тава се вдига от басейна с метални куки, а охладените във водата сачми се изгребват и нареждат по калибровка в съответни сандъчета. После се изсипват в друга тава, която се слага върху зидана камина в сушилнята до минибасейна. Ново сушене и пак в сандъчета се пренасят до съседно помещение, където се слагат във въртяща се полусфера. Целта е да се пропуснат през нея само съвършено кръглите сачми. Останалите се бракуват, т.е. качват се пак с макарата до върха на кулата за ново топене.

След смъртта на предприемача Иван Нейков бизнесът поема най-големият от синовете му – Вельо. Той държи и магазин за ловни принадлежности на Главната улица – срещу бившия Детмаг. Вельо Нейков е съдружник в консервна фабрика „Първи май” – днешния „Филикон”, вдига завод за бъчви. През 1947 г. му вземат всичко. Прибират даже и спестовните касички на децата му. Комендантът на Пловдив се настанява като в бащиния в къщата му – зад сегашната Търговска гимназия, в подножието на Бунарджика.

По-малката от дъщерите му – Румяна Николова, разказва как майка й е държана заключена в избата на Спестовна каса да каже къде са парите на фамилията. Вельо също лежи в подземията на днешната сграда на Община Пловдив, тогава околийско управление. Като го пускат, вече е болен. Три години по-късно – през 1953-а, умира. Без нищо от труда и старата слава на фабриката в Кючук Париж.

Минават години и след национализацията идва реституция. Фабриката и земите са върнати на 12 наследници. Но от 40-те декара на родоначалника им Иван Нейков те получават едва 6. Останалото – в компенсаторки. Наследниците искат вместо тях терените, върху които са „Нептун” и зала „Олимпиада”, но им отказват. И машините в сачмената вече не са техни, а на Ловно-рибарското дружество, и трафопостът, който пък бил на Енергото.

Въпреки това наследниците решават да отворят фабриката през 1992-ра. Наемат двама инженери, които правят прецизен проект как да тръгне замрялото производство. И както става у нас – разногласия и съмнения в начинанието стопират идеята. Инициативността на Иван Нейков е погребана от дългите години летаргия.

На 9 декември 2003 г. Сачмената фабрика е продадена на частна фирма. 60-метровата метална кула е срината със земята. Пазарджишки ром е рязал пловдивската Айфелова кула на парчета отгоре надолу. Кючукпарижани казват, че поне 5000 тона стомана са отишли за скрап. Така свършва историята за наследството на предприемача Иван Нейков, собственик на първата на Балканите фабрика за леене на сачми.

Така отива в небитието и символът на Кючук Париж - Оловната кула на Сачмената фабрика, по-известна като пловдивската Айфелова кула. Един кандидат-кмет – журналистът Илиян Велков, е решен пловдивчани отново да имат своя символ!

Купуването и продаването на гласове е престъпление!