Мирослава Кацарова е българска джаз певица. Водеща е на две предавания по радио Джаз ФМ - "Singin’n’swingin" за вокален джаз и "Дезафинадо" за латино джаз. Любовта на певицата към музиката на Майлс Дейвис, Ела Фицджералд и Били Холидей датира от ученическите ѝ години в езиковата гимназия в Пловдив. През 2000 г. излиза първият ѝ авторски албум "Бяло в бяло". Огромна роля в неговото създаване има пианистът и близък приятел на Мира Румен Тосков–Рупето. За срещата и работата си с Рупето тя казва, че е съдбовна и че той винаги ще си остане нейният най-голям учител по музика. През 2012 г. издава своя втори студиен албум "Vuelvo al sur", в който кани на музикално пътешествие на юг, към родината на боса нова, танго и латино джаза. 

Джаз певицата работи с някои от най-добрите български музиканти, част от които, като Веселин Веселинов–Еко и Христо Йоцов, са с нея от самото начало. Заедно със семейството си тя живее в родния си Пловдив. 

Мира, заедно с колегите си Мирослав  Турийски и Младен Димитров, ще закрият тримесечния мултижанров фестивал "Лято в Стария град"  на 29 август от 19 часа на сцената на Малките конюшни. Събитието е с вход свободен.

- Мира, в събота с ваш концерт ще бъде закрит фестивалът "Лято в Стария град". Какъв репертоар сте избрали за срещата си с пловдивската публика?

- Това е концерт, който почитателите на нашия начин на музициране с Младен Димитров и Мирослав Турийски ще харесат, надявам се. Всеки от нас се изявява и върви по свой път, но триото ни повече от 10 години прави събития, защото имаме сходни музикални възгледи и идеи. Мирослав е изключителен импровизатор, композитор и не на последно място - виртуозен пианист. Младен Димитров също е много добър барабанист, много модерен, с изключително високо музикално чувство и вкус. Той е известен още и като диджей Mr. Moon.

Той е диджей, който прави специални сетове с музика, свързана със соул, нео соул, с нео джаз. И поради тази причина доста често тримата заедно сме имали и електронни програми, които включват електронно генерирани звуци. Сега ще бъдем ние си, без да има специални електронни звуци или пък допълнително акустични други инструменти.

Тримата много се забавляваме когато сме на сцената, защото обичаме да импровизираме, да долавяме настроенията и атмосферата на гига тук и сега - на концерта, на публиката, на общуването. През годините сме натрупали доста богат репертоар и на концерта в Малките конюшни ще представим и изпълним някои от любимите ни песни.

Ще се спра на една дълго отлагана песен, която аз много харесвам. Тя се казва "Дългите сенки на август" и е по текст на Ина Иванова - моя много близка приятелка, любима поетеса и изобщо човек, личност. Написа я преди 2-3 години като текст за мен и после с Миро Турийски я превърнахме в песен. Аз създадох мелодията, а той цялостно я префасонира в музика. Тя е много мечтателна песен, която възпява лятото в най-ярките му образи. Мисля, че естетиката и финесът на поезията на Ина е много позната за мнозина, който обичат да четат стихове. Това стихотворение е в нейния стил. То всъщност е текст за песен, защото, както казва Борис Виан, има разлика между поезия и текст за песен. Текстовете за песни са самостоятелни жанрови единици.

- Трябва да носят ритъм.

- Да, освен това нейният текст е много кинематографичен, пълен е с образи. Човек, ако си затвори очите, просто се пренася на това място, което е имагинерно и което никой не знае дали го има изобщо, но всеки го има под някаква форма вътре в себе си като спомен от летните си пътешествия. Защото тук се пее за цикадите, горещината и слънцето, което превръща сенките в сини издължени образи като статуетките на Джакомети. Ето това е лятото, нали?

Тази година с Ина Иванова направихме две премиери на нейната книга "Непокътнат свят". Двете четяхме текстовете ѝ, а Миро Турийски импровизираше с пианото. Така на практика се събрахме на сцена и професионално.

И други летни символи ще има в програмата - например някои бразилски творби като Samba da Bênção. Тя е писана като текст от Винисиус ди Морайс. И това, което е много интересно, е, че Боса нова се проявява не просто като музикално явление в края на 50-е и началото на 60-е години на 20 в., но и като поетическо такова. Повечето от текстовете за песни Боса нова са писани от поети. Самият Винисиус ди Морайс, освен че е бил поет, е бил и дипломат. Това е една много политически важна песен също така за 60-те години в Бразилия. Тя утвърждава правата на тъмнокожото население в страната. В онези години това е изключително смел текст. Трябва да се има предвид, че по-късно някои от създателите на Боса нова и по-късно на Музика Популар Бразилера са били политически изгнаници. Точно заради това, че са писали такива текстове. Тази песен, "Благословена самба", много обичам да я изпълнявам. Тя, разбира се, е и филмова. Има и други филмови песни. Например една песен на Шарл Трене от 1942 г. - през 60-е години Франсоа Трюфо я използва като саундтрак на един от неговите филми - "Откраднати целувки".

Няма как да не изпея "Водите на март" на Жобим, макар да не е съвсем лятна, но пък самото му име и творчество придава очарованието на Боса нова. Тя също е с много красив текст, преведен специално за мен от Зорница Христова на български език с разрешението на фондация "Антонио Карлос Жобим". И може би ще изпеем "Cu Cu Ru Cu Cu Paloma", защото знам, че звучи много хубаво под открито небе и е много подходяща за сцена Малките конюшни.

Това е едно мое старо любимо място, където някога за първи път изпях тази песен. Бяха славни времена, но днес са по-славни.

- Явно Старият град е вдъхновяващ и фестивалът ви кара да избирате специални песни, които да изпълните?

- Така е, Старият град ми е много любимо място. Дълго време страдах, когато някак си той беше изолиран от хората в Пловдив, от гостите на града. Всичко живо се насочваше се към Капана и той пустееше. Сега много се радвам, че има и фестивал, който носи неговото име - "Лято в Стария град". Има ренесанс към романтиката на тези улички, на ароматите на старите къщи, на дърветата, на камъните, на съхранената история. Това място е много силно енергийно и аз много го обичам. Радвам се, че ще пея отново там след толкова много години.

- Малко да се пошегувам с вас и да ви върна към тандема ви с Ина Иванова - вие сте женският вариант на творческото партньорство между Александър Секулов и Атанас Хранов...

- О, да, само че с други изразни средства. Това, че правите такава асоциация, е комплимент за мен. Но явно не е случайно, защото имам принос към създаването на дуета Хранов-Секулов - аз ги запознах. Точно докато си говорим, срещу мен стои една от техните силни творби с текст и визия.

Ние с Ина искаме да продължим да правим неща заедно и ще бъде, защото аз харесвам нейната поезия, а тя се вълнува от музиката, която правя с колегите си.

- Предстои ви през октомври едно много специално събитие, с което ще отбележите 30 години на сцената. Разкажете повече.

- Концертът ми е на 1 октомври - Международния ден на музиката и на поезията. С него ще отбележа 30 години на сцената. Не съм по тези чествания и отбелязвания на кръгли годишнини, но си казвам - защо пък човек да не празнува пътищата, които извървява. 30 години - може да се окаже един хубаво осмислен път, който имаше своите възходи и спадове като в истинския човешки живот. Аз съм много благодарна, че съм срещала прекрасни артисти и съм имала възможност да се докосна до тях, до душевността им, до таланта им, до голямото им сърце, какъвто беше Румен Тосков. Записах дебютния си албум "Бяло в бяло" с него. После продължих с Веселин Веселинов-Еко, сетне с Христо Йоцов. После срещнах Миро Турийски - моя соулмейт. Просто той е с много близка душевност до моята и музикален вкус. Младен Димитров пък е един забележителен познавач на съвременните тенденции на модерната музика, производна на джаза. И Вили Стоянов, който също ще участва като гост-артист в концерта.

Ще се включи и струнният квартет, с който вече 10 години работя - квартет Perfect - фини, прецизни като музиканти и красиви момичета.

- Ако можете да върнете лентата назад, бихте ли променила нещо?

- Да, бих променила. Не всичко това, което ми се е случвало, съм искала да ми се случи. Това не бяха никак лесни години. Те съвпадаха с прехода в България, това беше един много тежък период. Нашите поколения бяхме възпитавани за друго време и всичко внезапно се промени. Затова сега изключително много се радвам, че младите хора имат достъп до целия свят, за да се образоват, да учат. Тогава още не стояха съвсем така нещата.

Много голяма част от моите връстници заминаха. Тогавашната безпътица беше симптоматична. Просто заминаваха почти всички на принципа - ето, вече може, давай да излизаме, да се махаме, да търсим новите места. Това беше едно време, в което моето поколение беше заразено от ентусиазма и вярата, че най-доброто предстои, но не стана така. Не искам да обобщавам на поколенческо ниво нещата, но като че ли има и нещо такова, защото историята си оказва своето влияние. И да, бих променила това, че ако имах възможност да отида да уча някъде джаз, където сега виждам, че е можело да отида, бих отишла.

Неслучайно през фестивала, който правя, организирам уъркшопове на най-добрите джаз артисти в света, като ги водим тук в България, за да могат младите хора да имат самочувствието, че това, което те умеят и това, което могат да постигнат, не е непристъпно. Доказват им го хората носители на Грами, които ги обучават. Те също са тръгнали от някъде, били са млади, искали са да превземат света и са успели. Нашите талантливи артисти също имат качествата да го постигнат. Казват го световни музиканти като Майк Стърн, Лени Стърн, Гретчен Парлато, Давид Линкс и много други.

- Какво е мнението им за младите български артисти?

- Интересно е, че между тях се създава много силна връзка. Разменят си координати, следват се в социалните мрежи. Световните артисти следят развитието на учениците си. Майк Стърн дори каза, че двама-трима от младите китаристи са по-добри от него.

Давид Линкс толкова много обича България и Пловдив, заради това, че вече не за първи пъти идва тук. Първо направи майсторски клас през 2016 г. На следващия му клас тогавашните момчета и момичета отново бяха там. Помнеше ги и знаеше за всеки от тях какво се случва с кариерата му.

- Говорите за поколение, което няма нашите комплекси.

- Така е. Ние нямахме достъп до нищо, младите хора днес имат шанса да получат множество възможности стига да са любопитни и вдъхновени.

- Какво пожертвахте, за да изминете пътя на 30-годишната си музикална кариера?

- Не съм жертвала нищо. По-скоро цялата тази история с музиката е много мощна. Защото музиката те избира, не ти нея. Аз съм учила "Богословие" в Софийския университет, преди това завърших Английската гимназия в Пловдив с френски. А всъщност се гласях да кандидатствам "Журналистика". Връзките между джаза и България бяха прекършени, не знаех къде мога да отива да уча джаз.

Казах си, ще се отдам на наука, на такъв тип дейности. Обаче, когато започнах да уча философия, веднага попаднах във водовъртежа на музиката. Тръгнах да пея с едни млади момчета, които тогава бяха студенти в Консерваторията. Христо Йоцов и Веселин Веселинов-Еко бяха моите ментори.

Нищо не съм жертвала - по-скоро си получавах дарове от съдбата, защото бях късметлийка, че срещнах тези хора. Не съм се лишила от нищо. Всичко ми вървеше както бих искала да ми върви. Е, като максималист, си представям, че уча джаз в Лос Анджелис, защото харесвам вокалната им школа повече от тази на Ню Йорк.

Може би това ще е част от един друг възможен живот, който бих имала, но аз не се оплаквам от този, който съм преживяла до този момент. Точно обратно, много съм благодарна, защото непрекъснато получавах огромни шансове. И непрекъснато се изправях пред избори, които правих достойно.

Бях първият беквокалист на Куку бенд, във времената, когато предаването беше символ на протеста и промяната. Сценарист беше Любен Дилов-син. Бяхме хора, свързани със студентската стачка.

После избрах другата естетика, защото джазът е моята музика. Меломан съм от 13-14-годишна и мога да кажа, че съм сбъднала детската си мечта - два вря и кипя с тази музика. Радвам се, че имам шанса и да водя предаване, в което да разказвам истории и важни събития в джаза.

- Как си се представяте след 30 години?

- Представям си, че вече ще ми е дошло времето да нося перлите на майка ми и то с достойнство. Ако може да карам и колело - би било чудесно. Не знам дали ще ми е времето за сцена, защото човек трябва да усети момента, когато да се оттегли. Мечтая да напиша книга за всичко това, което ме е вълнувало през всичките години. По-скоро си се представям като една жена, която живее в къщата си, диша хубавия чист въздух, слага си перлите за закуска и сяда да пише.