Есен е. Септември. Първият учебен ден блъска по вратата. Темата е сложна, тежка и всяка година по това време се нищи, преде, плете, в Министерство на образованието се изплитат решения, изводи, чорапи, шалове, шапки, ръкавици и пардесюта. Блестят гениални умозаключения, касаещи съкращения на изключителни творби от учебниците, издаване на черно – бели такива, блесват разни и разнообразни министерски решения, които могат да те оставят с отворена уста, бездиханнен, без пулс и без думи поне до Коледната ваканция. После май-юни всичко се успокоява, разплита, прибира се грижовно в нафталин, за да може с пълна сила през септември да се почне целият цирк наново.

И така, учебната година е на прага, учениците са в депресия, айлякът свърши, майки и бащи са в сатурнова и финансова дупка, колапс и прединфарктно състояние едновремено. Само тук таме някой заблуден първолак прелива от щастие и ентусиазъм, че ще метне осемнайсе кила нето тегло раница на гръб и ще върти ченгелчета дорде посинее, обаче вече е голям и се кефи, но това е щото никой не му е казал къв автогол е аджеба тоя филм с порасването.

В ход е купуването на дрехи, учебници, тетрадки, униформи, помагала, пречила – за по-напредналите, които ще остават да работят в България и държат да им е трудно, за да се усъвършенстват в тежки условия.
Колите по кръстовищата рязко се увеличават, задръствания изкарват от релси и най-тежките дебили. Опашките за тетрадки и учебници се конкурират само с тези от близкото минало дето извивахме за портокали и Хумана. Всяка майка е готова да убие себеподобна за последното тефтерче с рошаво коте на корицата. Това е едно на ръка.
На 15-ти се стартира и с букети цвят рязан за госпожите и нерязан у саксия за декорация и интериорно ботанически гениални залитания с фикуси и бенджамини за класните стаи. 

Следват родителски срещи, на които се оказва, че освен за охрана, за класни и извънкласни дейности, пари ще требе и за подновяване на шкафчета, чинове, дъската...е вижте я драги родители (сочи госпожа класната с артистичен жест побрал и понесъл в себе си нечовешка тежест и мъка), щорите, дограмата, паркета, покрива на училището... и така и така сме набрали инерция, колко му е да отвъртим и една пристройка за нов физкултурен салон. Все още не се оплакват от децата, ама то е щото разбират, че за сега ти стига депресията от финансов банкрут, че да ти обяснят, че и на отрочето ти му е малко трепането и е трябвало да го изключат от всички училища още в предучилищна възраст, не, ами в яслите още е трябвало,но...

Излизаш след родителската среща от класата стая на патешко ходене. Де щот са ти омекнали капачките на коленете, като си събрал общата дължима сума, а и за да покажеш, че е напълно възможно да се спортува и по училищните коридори, ако физкултурният салон е толкова зле. Е ги, на! Перфектни лекоатлетически коридори! И на Олимпиадата в Сеул не бяха по-дълги от тези!
Наближавайки изхода на училището си успял да преминеш от стойка на неандерталец към такава на съвременен хомо сапиенс. Изправяш се, наперваш се с последни сили, които са ти останали, палиш две цигари едновремено, вдишваш с пълни гърди, но при издишването се сещаш, че предстои родителската среща и на другото ти дете и те свива рязко в ляво. Чудиш се защо не си взе патронче с домашна крушовица 60 градусова, като миналата година се закле, че в училище без нея вече няма да стъпиш? Предприемаш няколко дихателни практики пранаяма и визуализираш росни китни поляни, ха дано умът ти спре да стърже като ъглошлайф.

Поглеждаш наоколо и забелязваш широките усмивки на останалите родители и веднага залепяш и ти една от най-ослепителните си, докато се чудиш кому е нужен тоя панаир, ами не седнете по пейчиците на училищния двор и да се наревете дружно без излишни екзалтации и престорени усмивки?


Наслука и сполука ученици!

На оцеляване родители!