Има нещо дълбоко абсурдно в това през 2026 година, четири десетилетия след аварията в Чернобил, да се води спор дали учениците трябва да гледат документален филм за престъпното мълчание на българската комунистическа власт. И още по-абсурдно е този спор да бъде предизвикан от политик, който определя разказа за случилото се като „политическа пропаганда“, а стига дотам да го сравнява с нацисткия филм „Триумф на волята“.
Идеята на столичния кмет Васил Терзиев да предостави безплатно „Хроники за неудобната истина“ на училищата в София е не просто добра. Тя е необходима, защото образованието не се изчерпва с учебниците, а познаването на историята не трябва да зависи единствено от това кои събития са намерили място в тях и кои са останали удобно встрани.
През 1986 година България е управлявана от Българската комунистическа партия. След аварията в Чернобил властта не просто закъснява да информира гражданите за взрива и последвалата радиация. Тя съзнателно и умишлено укрива опасността, докато хората продължават да живеят, хранят децата си и ходят по манифестации под радиоактивния първомайски дъжд. Информацията за аварията е достъпна за ограничен брой хора и семействата им от управляващия елит, които вземат предпазни мерки. Останалите ще разберат години по-късно дали са изтеглили "късата клечка".
Така че няма как филмът на Чернобил да се представя като политическа интерпретация на историята. Това е част от историческата отговорност на една власт, която поставя собствения си имидж и политическата лоялност към Москва над здравето на българските граждани.
Именно за това разказва филмът на Веселин Диманов и Калоян Николов. Чрез архивни кадри, документи и свидетелства на хора, които са били преки участници в събитията, лентата връща към една от най-мрачните страници в близкото ни минало. Това е история, която младите трябва да познават. Не за да мразят някого, а за да разберат какво се случва, когато властта реши, че има право да избира вместо гражданите какво могат и какво не могат да знаят.
Особено показателна е реакцията на председателя на БСП - София Иван Таков, който не просто критикува инициативата на Терзиев, а поставя филма в категорията на политическата пропаганда. Сравнението с „Триумф на волята“ на Лени Рифенщал е още по-показателно. Едно е да спориш с авторите за конкретни факти, източници или интерпретации. Съвсем друго е да приравняваш документален разказ за държавен геноцид с произведение, създадено да възхвалява нацисткия режим.
Не става ясно според него кое точно в историята за Чернобил трябва да бъде спестено на учениците? Че властта е знаела? Че е имало предупреждения? Че информацията е била укривана? Или че хората са били оставени сами да понесат последствията от решенията на управляващите?
Реакцията на Таков не е изненадваща - все пак той е син на Янчо Таков и внук на Пеко Таков – един от високопоставените функционери на БКП. Разбира се, никой не носи вина за политическите действия на своите родители или дядовци, но в случая наследникът на партийната номенклатура, извършила геноцида през 1986 се опитва да дискредитира филм за нейните действия.
Вярно е, че историята се пише от победителите, но историческата памет не е партийна собственост. И никоя политическа формация няма право да определя кои неудобни страници от миналото могат да бъдат разказвани и кои трябва да останат затворени.
Всъщност „Хроники за неудобната истина“ далеч не е единственият документален филм, който заслужава място в образователната среда. „Второто освобождение“ на Евелина Келбечева разказва за съветската окупация и установяването на комунистическия режим. „Архитекти на хаоса“ поставя въпроси за механизмите на съвременната пропаганда. „Моралът е доброто“ среща младите с личността и принципите на юриста Кристиан Таков. „Милен“ разказва за журналиста Милен Цветков и за цената на свободното слово. „Последните концлагеристи от Белене“ връща паметта за репресиите и съдбите на хората, минали през лагерите на комунистическия режим.
Това са филми, които могат да провокират разговори, да събудят любопитство, да накарат младите да задават въпроси и да търсят отговори. Днешните млади хора живеят в свят, в който са заливани от информация, дезинформация, фалшиви новини и манипулации. Те трябва да се научат да различават фактите от внушенията, пропагандата от журналистиката, истината от удобната лъжа. А това не става с премълчаване на историята.
Нещо повече – ценностната система не се изгражда само с уроци по гражданско образование. Тя се формира и чрез срещата с реални човешки съдби, с примери за смелост, почтеност, бездействие, страх и злоупотреба с власт. Когато едно поколение не познава тези примери, то много по-трудно може да разпознае същите механизми, когато ги срещне в настоящето.
И може би точно това е най-важният аргумент в полза на подобни прожекции. Не да възпитаваме децата в омраза към миналото, а да ги научим да не допускат неговите грешки да се повтарят. Общество, което не познава историята си, е лесна жертва на манипулации. А гражданите, които не задават въпроси на властта, са най-удобните граждани за всяка власт.
Затова филмът трябва да стигне не само до училищата в София, а и до учениците в цялата страна. И не само той.
На България ѝ трябват поколения, които знаят, помнят, мислят критично и правят информирани избори. Поколения, които не приемат безкритично думите на управляващите и не позволяват на никоя партия да подменя историята според собствените си интереси. И най-вече – поколения, които никога повече няма да позволят на подобен модел на управление да определя бъдещето им.
Още от категорията
Виж всички
България, Декларацията от Дъблин и цената на доверието: Геополитическият прочит на Руслан Трад
Акценти
Виж всички
Скок на цената на зеленчуците на борсата в Първенец
Линейка влезе на Главната в Пловдив заради неадекватен мъж