Трябва ли да бъдат ограничени или забранени социалните мрежи за непълнолетните? Темата отново беше повдигната след бруталното убийство на Георги на Младежкия хълм в Пловдив.

Според анкета на TrafficNews, в която се включиха над 9000 души, 81% от читателите категорично настояват за законови ограничения за децата под 16 години. Тази нагласа вече намери силен отзвук и на политическата сцена в България, където партиите предлагат реални законодателни промени.

ГЕРБ внася законопроект за забрана на социалните мрежи за деца до 16 годиниПредлага се създаването на мобилно приложение за дигитален портфейл, което да верифицира реалната възраст на потребителите

81% от читателите на TrafficNews искат социалните мрежи да бъдат ограничени за деца под 16 годиниЧетири от всеки петима участници в анкетата на TrafficNews подкрепят идеята за ограничаване на достъпа

Въпреки този ентусиазъм, вълната от забрани по света започва да среща и първите сериозни негативни реакции. Експерти и активисти предупреждават за заплахи срещу правото на свободно изразяване на младежите, възможна изолация на уязвими групи и чисто техническата трудност за прилагането на подобни регулации. В търсене на работещ модел, държави като Бразилия и американски щати като Калифорния се отказват от пълното блокиране и вместо това задължават технологичните гиганти да ограничат пристрастяващите функции на приложенията си.

Засилват се негативните реакции по света срещу забраните на социални медии за деца

Къде в този сложен геополитически и психологически ребус стои България? По тези въпроси TrafficNews потърси доц. д-р Жюстин Томс – експерт по онлайн медии и маркетинг, преподавател в Нов български университет и активист за дигитална грамотност.

– Доц. Томс, анкета на медията ни показа категоричен резултат от 81% подкрепа за забрана на социалните мрежи за деца у нас. Този резултат изненадва ли ви? Осъзна ли най-после обществото ни мащаба на проблема или по-скоро реагира от страх?

– За жалост не мисля, че в обществото ни има правилно разбиране по темата. Основно реакциите са провокирани от страх. Не смятам, че една пълна забрана в момента е технически и технологично възможна. Моята надежда е в краткосрочен план държавата да намери воля за въвеждането на работещи законови и технологични инструменти, но паралелно с това да се подеме достатъчно добра и мащабна комуникационна кампания по темата.

– Напълно ли се е заличила границата между реалния и виртуалния свят във възприятията на младите хора, които вие наричате „digital natives“?

– За младите хора тази граница е напълно заличена и то далеч не от днес, което води до изключително сериозни последици. Границата не просто е изчезнала, тя се е трансформирала в една нова, хибридна реалност – т.нар. „онлайф“ съществуване. За подрастващите дигиталното пространство не е алтернатива на физическия свят, а негово пряко и напълно естествено продължение. Самооценката им, чувството за принадлежност към група и целият им социален статус днес се измерват през виртуални показатели като харесвания, последователи и споделено съдържание. Тези показатели имат 100% реална емоционална тежест във физическия им живот.

– Трябва ли държавата да се намеси с твърд закон или това е изцяло отговорност на семейството...

– Дебатът за това къде свършва личната отговорност на родителя и къде започва задължението на държавата е сред най-острите в съвременното общество. Тъй като проблемът е комплексен, решаването му рядко е въпрос на избор, а по-скоро на баланс между институционална рамка и семеен контрол. Факт е, че голяма част от родителите нямат нужните познания, разбиране и възможности да поемат цялата тази отговорност.

Индивидуалният родител е изправен сам срещу технологични гиганти, които инвестират милиони и използват сложни открития от невронауката, само и само да задържат вниманието на децата пред екраните. Държавата е единственият субект, който разполага с ресурс да постави юридически рамки на тези компании. Точно както регулираме продажбата на алкохол, цигари и хазарт за непълнолетни, така и дигиталната среда крие доказани рискове за психичното и физическото здраве на подрастващите – от кибертормоз и вредно съдържание до депресия.

– И все пак, защо родителите не успяват да се справят сами без държавна намеса?

– Защото самостоятелното справяне е изключително трудно, а в много случаи – почти невъзможно, именно заради смазващия натиск от страна на връстниците и цялото общество. Колкото и един родител да е осъзнат и информиран, той не възпитава детето си във вакуум.

Държавната забрана или регулация променя изцяло динамиката, като премества тежестта от плещите на отделния родител на системно ниво. Когато има законова рамка, родителят вече не е „лошият“, а ограничението не се възприема като субективно наказание. Изречението „Не ти купувам телефон, защото АЗ така казвам“ се заменя с „Законът не го позволява за твоята възраст“. Това автоматично сваля огромна част от напрежението и конфликтите вътре в семейството. Ако забраната важи за целия клас или випуск, детето вече не се чувства „изолирано“. Когато никой от връстниците му няма достъп до платформи в училище, социалният живот естествено се пренасочва обратно към физическото общуване.

Освен това, родителят сам не може да премахне алгоритмите, водещи до пристрастяване, като безкрайното скролиране или автоматичното пускане на видеа. Законовата регулация принуждава компаниите да въведат защитни настройки по подразбиране. Забраната за телефони в училище пък дава твърда юридическа подкрепа на учителите и директорите, които в момента са безсилни да реагират.

– Австралия въвежда пълна забрана под 16 години със солени глоби за платформите. Приложим ли е подобен санкциониращ модел у нас?

– На ниво България – трудно. Но съм уверена, че на ниво Европейски съюз имаме най-добрата възможна защита и мерките се взимат своевременно.

– В Европа се прилагат и по-либерални модели, например достъп между 13 и 15 години, но с родителско съгласие. Кой подход е най-подходящ за нашата реалност?

– Макар да съм човек с либерално мислене, не мисля, че по-либерален модел е удачен за България. Тук и родителите, и училището често абдикират под натиска на децата. Говорим за ценности, но те реално не се прилагат нито на ниво семейство, нито на ниво училище. Има изключения, разбира се, но мнозинството не успява да се справи. Затова мисля, че следва да сме твърди и да се вземе решение за всички на държавно ниво. Дали възрастовата граница ще е до 15 или 16 години е въпрос на дебат. И е ясно, че без значение от технологичното и законово ограничение, отново ще има родители, които през своите устройства ще дават достъп на децата си.

– Но децата днес са изключително технологично грамотни. Ако се въведе закон, как чисто технически може да се контролира спазването му?

– Именно високата технологична грамотност прави контрола изключително труден, но не и невъзможен. В световен мащаб държавите постепенно изоставят идеята за „контрол върху самото дете“ и пренасят цялата техническа и правна отговорност върху платформите, доставчиците на интернет и магазините за приложения.

Традиционното отбелязване на отметка „Имам навършени 13 години“ вече е напълно премахнато в новите законодателни рамки. На негово място се внедряват дигитална идентификация – като национални електронни лични карти (eID) или биометрично оценяване на възрастта, при което изкуствен интелект сканира лицето на потребителя чрез камерата, определя възрастта с висока точност и незабавно изтрива изображението.

– Психолозите често предупреждават за ефекта на „забранения плод“. Как да поставим граници, без да ги провокираме просто да заобикалят правилата?

– Забраненият плод винаги ще е най-желан. Затова моделът на възпитание следва да се промени изцяло. Трябва да осигурим повече време със семейството извън устройствата, спорт, изкуства, истинско човешко общуване. Нужни са разговори и в семейството, и в училище за рисковете и поемането на отговорност. И най-ключово – масово прилагане на обучение в дигитално-медийна грамотност за всички възрастови групи, не само за децата.

– Абсурдно да очакваме детето да чете докато майката или бащата скролват в телефона. Възможна ли е изобщо дигитална хигиена без личния пример на възрастните?

– Ако родителят чете – възможно е и детето да чете. Но докато родителят скролва или играе електронни игри – няма как да искаме детето с радост да чете „Под игото“ или да пише домашни. Именно затова е нужно дигитално-медийно образование и на самите родители. Днешните родители често не си дават сметка колко е важен личният пример и доколко те самите са обременени и зависими от дигиталното пространство.

Задължително ни трябват мащабни национални кампании за развиване на критично мислене. Промяната следва да тръгне от родителите и учителите, за да искаме нещо повече и от децата. В момента различни неправителствени организации правят кампании и обучения, но са нужни наистина централизирани мерки и цялостна държавна политика с визионерство, каквито за момента, за жалост, не виждам.

– Един от най-силните аргументи против забраните е, че рискуваме да отгледаме дигитално нееволюирали млади хора, които на 16 години изведнъж ще бъдат хвърлени в „дълбокото“ на алгоритмите?

– Това наистина е фундаментален аргумент. Истината обаче е, че критичното мислене и устойчивостта срещу манипулации не се изграждат чрез ранно излагане на вредна среда, а чрез когнитивно съзряване и умения, придобити в реалния свят. Да пуснеш 12-годишно дете в алгоритмична ехокамера с идеята „да се научи да мисли критично“ е еквивалентно на това да го хвърлиш в бурния океан, без да може да плува, за да „се научи да не се дави“.

Преди 16-годишна възраст мозъкът физиологично изключително трудно устоява на микро-дозирането с допамин и социалния натиск, създадени от алгоритмите. Целта на регулациите не е пълна дигитална изолация, а ограничаване на най-агресивните алгоритмични платформи като TikTok, Instagram и Snapchat, които се базират на персонализирани предпочитания и безкрайно скролиране.

– За финал – кое е първото и най-важно правило, което всяко българско семейство може да въведе у дома си още днес, за да защити децата си онлайн?

– Първото и най-важно правило е въвеждането на защитени пространства и време без никакви екрани. Това правило не изисква сложен софтуер, нито специална дигитална грамотност. То просто поставя ясна, физическа граница между виртуалното и реалното пространство. Например – без устройства по време на хранене, без телефон в леглото или спалнята и без екран минимум един час преди лягане. Напълно възможно е. Изисква се просто воля и най-важното – тези правила да се спазват от всички в дома, а не само от децата.