Свързани новини

Просията в София е едновременно човешка трагедия, социален проблем и, в определени случаи, бизнес модел. Границата между тях трудно се вижда от тротоара, пише Калина Паскалева за GlasNews.

Ранен следобед.

Както във всяка европейска столица, и в София има малка, тясна улица, на която са разположени най-скъпите бутици — диамантени бижута, златни часовници, палта от визон и дантелени рокли. На няколко минути пеша е триъгълникът на властта — президентството, Министерският съвет и Народното събрание.

Минавам оттам на път за работа, за да си купя кафе и да се кача на метрото.

На стълбите до магазина за едни от най-желаните часовници проси възрастна жена. Пред нея има бележка: парите са ѝ нужни за лекарства и храна.

Подминавам я бързо и си мисля: 

„Уличната мафия няма почивен ден. Кой знае за кого работи.“

Това е една от най-честите мисли в големия град — превръщаш непознатия в измамник, дори преди да го изслушаш. Нямаш време за лични трагедии. 

В България съществуват разследвания,  при които е установено, че просията е била част от схема за трафик и експлоатация на хора, като законът изрично определя като форма на трафик на хора набирането, транспортирането, укриването или приемането на хора с цел използването им за просия. 

През 2022 г. процесуални действия са довели до осъдителни присъди в Швейцария за шестима българи, които според МВР са трафикирали десетки хора от ромски махали в Северна България с цел просия и са държали жертвите при нечовешки условия. 

При наличието на такива полицейски сводки, човек трудно може да повярва на възрастен, който му иска пари за лекарства, без да се усъмни в истинността на думите му. 

Но това и не означава, че всеки човек на улицата е част от престъпна мрежа. 

Просията може да бъде едновременно проява на отчаяние, принуда, оцеляване или успешен бизнес модел, но не в класическия смисъл, а в смисъла на система, в която съществува човек, генериращ приход от човешката емпатия, човек, контролиращ мястото, на което има огромен поток и механизъм за разпределение на парите.

При принудителната просия „стоката“ не е човекът като живо същество, а неговата уязвимост. За да предизвика максимално съжаление трябва да има определен профил “дете с измъчено лице”; “мъж с увреждания - отрязан крак, ръка или в инвалидна количка”; “възрастна жена”. Някой, който да изглежда така, че сякаш няма друг избор, освен да проси на улицата.

Колкото по-силна е реакцията на минувачите и колкото по-голям е “оборотът”, толкова по-ценен може да се окаже този човек за онзи, който контролира приходите му и съответно да го транспортира на различни точни из столицата, за да не бъде запомнен и разкрит. 

Поради тази причина европейските институции посочват принудителната просия като една от формите на трафик на хора като за 2024 г. в Европейския съюз са регистрирани 9678 жертви на трафик. Сред случаите, при които формата на експлоатация е известна, 16% попадат в категорията „други цели“, включваща принудителна просия, принудителна престъпна дейност и други форми на експлоатация. 

Това число обаче ни казва нещо друго — това е само официално регистрираната част.

Трафикът с цел просия трудно може да се види, като Европейската комисия предупреждава, че при подобна експлоатация жертвите често не се самоопределят като такива, страхуват се, нямат ресурси или не познават системите за защита. Един от сигналите за това е човекът да предава доходите си на друг. Друг е липсата на лични документи или видимият страх. Но нито един от тези признаци сам по себе си обаче не доказва трафик. 

Тъй като в нашето въображение има изграден образ на „уличната мафия“, представляваща организирана структура, разпределяща просещите по улиците, събираща дневните им обороти и наказваща тези, които не изпълнят нормата, понякога забравяме, че нямаме основание да определяме всеки просяк, всяка възрастна жена или всяко дете на улицата като измамник. И аз си го припомних по болезнен начин. 

Няколко часа, след като минах през ул. “Съборна”, се върнах отново на нея.

Беше почти осем вечерта. Исках да седна някъде да вечерям. 

Отдалеч видях полицейски патрул и линейка.

Бабата все още беше на стълбите.

Само че вече не беше жива.

Минавайки, чух една жена да казва на органите на реда:

„Много тежък живот имаше. Внук наркоман. Тормозеше я постоянно. Искаше ѝ пари. Но тя не беше болна. Само си мереше кръвното по няколко пъти на ден.“ Друга до нея я прекъсна:

„Абе, по-добре стана така. Отърва се. Много тежък живот имаше.“

Продължих по пътя си, мислейки си, че човекът, който проси, може да бъде жертва на трафик, но може и да е човек в крайна бедност, може да има психично или физическо заболяване, може да е зависим от роднина, а може и просто да проси, защото не му се работи друго. 

В главата ми се блъскаха няколко важни въпроса: 

Какво правим с човек, който не може да работи?

Какво правим с възрастен човек без близки?

Какво правим с човек, който има пенсия, но някой друг му я отнема?

Какво правим с дете, което стои на улицата вместо в класната стая? 

И какво правим, когато човекът пред нас не иска да проси, но проси, защото някой друг е решил, че това е неговата професия?

В България трафикът на хора с цел просия не е плод на болно въображение. Националната комисия за борба с трафика на хора посочва просията сред формите на експлоатация, по които работят полицията и прокуратурата, а в годишния доклад за 2024 г. са отчетени 235 наблюдавани досъдебни производства за трафик на хора и 42 осъдени лица за този вид престъпление, като тези числа обхващат всички форми на трафик, а не само просията. 

След смъртта на възрастната жена пред очите ми, започнах да разговарям с хора, които просят.

Чух различни истории.

Някои си противоречат.

Други звучат твърде добре подредени, за да са реалистични.

Трети са много простички.

Понякога най-лесният начин да се защитим от измамата е да не помогнем на никого, да го подминем, да не го изслушаме, да се направим, че го няма. 

Това е удобната поза, но между човека, използващ чуждото състрадание за бизнес модел, и човека, който умира на стълбите, защото животът му отдавна е станал нетърпим, има цял свят.

И ние не виждаме друго, освен протегнатата ръка. 

Може би затова въпросът в главата ни не трябва да бъде единствено „Да дам ли пари?“, а “Как да помогна така, че помощта ми да стигне до човека, който има нужда от нея?“. 

@glasnews Понякога зад протегнатата ръка стои история, която никой не спира да чуе. Възрастна жена проси на стълбите в центъра на София. Няколко часа по-късно на същото място вече има полиция и линейка — жената е починала. Къде свършва измамата и къде започва истинската човешка трагедия? И как да помогнем така, че помощта ни наистина да стигне до човек в нужда? ???? „Зад протегнатата ръка“ — история за хората, които всеки ден подминаваме. #София #България #Просия #Общество #fyp ♬ оригинален звук GlasNews.bg