България отпадна безславно от европейското по волейбол за мъже след слаба игра и загуба с 1:3 от Словения на осминафинала. От 3 мача срещу този съперник имахме три победи с по 3:0, но в четвъртия настъпи истинска катастрофа за нас. В крайното класиране ще бъдем извън Топ 10, което е най-слабото ни класиране от 1987 година насам на шампионат на Стария континент. Предстоят анализи на специалистите, но няколко неща се набиват на очи за обикновения волейболен запалянко след краха в Любляна. С уговорката, че българите показаха добри, но недостатъчни за класата им неща, че настоящият селекционер Силвано Пранди изведе националите до бронзови медали на европейското преди 10 години и че всеки може да преживее слаб период и слабо първенство, задаваме 5 въпроса. Отговорите ги оставяме на онези, които трябва да отговорят.

  1. Защо всички отбори от нашата черга се научиха да бият сервис, само нашите не могат. Продължаваме да страдаме от крещящо непостоянство в този толкова важен елемент от играта.
  2. Защо се получава така, че имаме класни волейболисти, които играят в реномирани европейски първенства, а не можем да използваме от този потенциал?
  3. Защо скамейката ни бе толкова къса и селекционерът Силвано Пранди трябваше да разчита на 19-20-годишни момчета? На такъв форум опитът тежи повече от младостта. Защо не играха опитни волейболисти като братята Братоеви Николай Николов и Николай Учиков? Все пак това е европейско първенство и на него се ходи с най-доброто. Ако има някакви недоразумения между Пранди и въпросните волейболисти, за каквито се прокраднаха слухове, замесените лица да излязат пред волейболната общественост и да ги обяснят. Тя го заслужава, защото за този отбор пълни залите в България повече от футболните стадиони. Да не играеш за страната си или да се лишиш от най-доброто заради някакви личностни конфликти или прищевки е меко казано липса на елементарен професионализъм. Ако няма недоразумения, Пранди да обясни защо не ги е взел в отбора и да поеме отговорност.
  4. Къде се дяна прословутият български дух, който неведнъж се е проявявал в решителни моменти. Нима го има само пред 12 000 фенове в „Арена Армеец“ или пред 5000 във Варна? Какво му пречи да се проявява и навън?
  5. Защо не видяхме националите да се борят със зъби и нокти, когато изостават в резултата? Защо нямаше блясък очите им? Защо не скачаха и не се радваха на всяка точка все едно са станали световни шампиони, както го правеха словенците?

Сигурно има още много въпроси и много от тях ще останат без отговори. Разочарованието е огромно, защото този отбор уж имаше възможности за нещо много по-значимо.