Младежкото насилие в България вече не е изолиран инцидент, а тревожен обществен симптом, който все по-често избухва пред очите ни – в училищните дворове, в моловете, по улиците, на стадионите и в социалните мрежи. 

В този разговор доц. по социология в ИФС-БАН Алексей Пампоров прави безкомпромисен прочит на една тревожна тенденция – как агресията се превръща в престиж, защо все повече млади хора търсят сила чрез страха, как социалните мрежи и субкултурите култивират токсични модели на поведение, и защо институциите, семейството и училището все по-често изглеждат безсилни пред радикализацията на подрастващите. Според него проблемът не е просто в „лошите деца“, а в средата, която подценява, оправдава или пропуска да спре насилието, преди то да се превърне в норма. Защото когато агресията стане начин да бъдеш забелязан, това вече не е личен проблем – това е диагноза за цялото общество.

-Доц. Пампоров, ставаме ли свидетели на ново поколение младежка агресия в България, или просто днес я виждаме повече?

-Отговорът според мен, не „или“, а „да и да“. От една страна младежката агресия става по-видима – заради социалните мрежи, заради камерите на обществени места, благодарение на свободата на словото – все по-често може да се публикува и разпространи информация и кадри за младежката агресия. От друга страна обаче, има и „ново поколение“ в производствен смисъл, т.е. надградена агресия – агресия, която се култивира и усилва в социалните мрежи, агресия, която се нормализира от видеоигрите. 

 -Кои са „локалните“ – опасна младежка субкултура, търсещи идентичност деца или симптом на по-дълбок обществен проблем? 

-Младежките банди като феномен не само на гетата, но и на престижните градски квартали са обект на социологическите изследвания още през 1980 г. в САЩ и Западна Европа. По това време тоталитарният режим се опитва да заглуши информацията за такива младежи и те придобиват статута на градски легенди. В края на 80-те в София бяха известни „Хокеистите“ от кв. Лагера, „Мортагонците“ от кв. Бъкстон, „Уайт прайд“ културата на ултрасите на Славия, които се биеха с виетнамците в Павлово и Красна поляна и т.н.

На практика, местни младежи изграждат и използват групова идентичност, териториалност и насилие срещу „външни“ лица. Полицията и прокуратурата често омаловажават действията на подобни групи, защото членовете им са от „бели“ (у нас -от български) семейства с по-висок социален статут. Третирани са като „момчета, които се държат лошо“ или „хулигански“, а не като престъпна банда, основана на омраза. Всъщност, част от тези групи включват синове на полицаи, прокурори и депутати и това им осигурява фактически чадър. Неправилното идентифициране на такива групи обаче пречи на ефективната борба с насилието и организираната младежка престъпност.

 -Защо все повече деца и тийнейджъри изглежда намират сила и престиж именно в агресията? 

-За съжаление, не само в България, а в глобален мащаб в богатите страни се наблюдава една специфична вълна от т.нар. „инсел култура“ – субкултура на „младежите без гаджета“, която трансформира сексуалната фрустрация, неуспехите в живота и ниското самочувствие в агресия. За такива младежи „жените са виновни“, „либералите са виновни“, „гейовете са виновни“, „черните са виновни“ и т.н. когато не можеш да се докажеш като „играч“, т.е. като „плейбой“, започваш да се доказваш като „лошо момче“, като „боец“ и започват да се възпроизвеждат модели на токсична мъжественост, която всъщност отблъсква повечето жени, съответно още повече засилва фрустрацията и генерира все повече агресия. 

-Футболната фенска среда възпитава ли лоялност и принадлежност, или понякога се превръща в школа по насилие за деца? 

 -Зависи от средата. В Европа има примери за това как в град Ливърпул, например, е нормално в едно семейство някои да са привърженици на „Евъртън“, а други на „Ливърпул“ и да ходят заедно на мач и да няма проблем и инциденти в тези случаи. Има обаче и агитки като тази на Ханза (Рощок), които са известни с погромите над еврейски гробища и расово основаните атаки над хора с Африкански или Азиатски произход.  В същия момент, макар и брандирани с Тотенкопф (пиратското знаме), феновете на Санкт Паули изграждат култура на ненасилие рокпарти атмосфера, с целенасочена политика за приобщаване на жени, ЛГБТИ, и хора от мигрантските малцинства в агитката. Така че, не футболът е виновен, а културата на омраза, която обществото насърчава на местно ниво. Когато полицията толерира и гледа отстрани проявите на „хунти“, „дивизии“, „къмпъни“, „арми“ и т.н. няма как трибуната на стадиона да не се превърне в школа по насилие и омраза. 

- Къде обществото изпусна тези млади хора – в семейството, в училището или на улицата? 

-Навсякъде. Често пъти родителите са претрупани от работа, но обичайки децата си, неглижират някои техни агресивни прояви. Неспособността на много от учителите и занижената педагогическа подготовка (заради липсата на кадри в някакъв момент), доведе до това – че учителите или самите те демонстрират агресия, за да получат послушание в част или „изтърват“ дисциплината и самите те са обект на младежката агресия. По собствено наблюдение, като родител на двама младежи, виждам как дори и в уж „най-добрите“ училища има много какво да се желае в педагогическия подход към децата и психологическата работа. Много учители „прегарят“ – и в двете посоки, а системата подценява това и няма адекватна подкрепа. А на улицата – ясно. В България все още няма добре изградена система за детско правосъдие. Т.нар. „детски педагогически стаи“ и много остарял механизъм, който не върши работа за адекватна превенция, нито вършат работа комисиите за противообществени прояви. И двете институции са реактивни, т.е. действа постфактум, със странни правомощия, които по-скоро стигматизират някои деца с кокошкарски провинения, но същевременно не позволяват да се вземат по-радикални мерки към младежките престъпления от омраза.

 - Има ли връзка между бедността, липсата на перспектива и привличането към агресивни групи и улични субкултури? 

Не е точно бедността. „Локалните“ – както ги нарича полицията са феномен на аномията на „градската средна класа“. Те не са бедни. Но живеят с фрустрацията, че не са богати. Точно тях ги хваща инсел културата, защото започват да живеят с мисленето „Ако имах повече пари, щях да карам „Порше“, да нося „Версаче“ и всички мацки да са мои“. За т.нар. „кежуали“ (т.е. носещи ежедневни дрехи, а не фен артикули) са характерни по-скоро дори скъпи марки дрехи, като Stone Island и Fred Perry. 
Това не е мисленето на бедния човек. Има деца и младежи в България, да кажем към 15 000 души, които се случва да пропускат поне едно хранене на ден. Които си лягат гладни, в жилища без ток или без вода. Те са смачкани социално. Те всъщност стават жертви на локалните и престъпленията от омраза. Локалните не нападат децата в богаташките квартали, а „дрипльовците“, „хипарите“, „мангалите“ или „куиър“ децата в моловете и градските градинки, например.

-Социалните мрежи романтизират ли насилието и превръщат ли агресивното поведение в „готино“ за подрастващите? 

-Да, има такива канали в „Телеграм“ и „Дискорд“. Във фейсбук и инстаграм дори клипчета, в които тийн-инфлуенсърче „забива“ мадама с някоя готина реплика или жест, след което ѝ се подиграва със следваща реплика или прави унизителен знак с ръка. Грозна работа с претенцията, че е „готин“. 

- Защо едно дете избира групата, агресията и страха като начин да бъде забелязано? 

Защото се чувства отхвърлено, самотно, неразбрано. Агресията е опит на „лузърите“ да станат „готини“, на „отхвърлените“ да „впечатлят“.

-Подценяваме ли феномена „локални“ и детските футболни агитки, докато не стане твърде късно? 

-Да. В България няма превенция на детската престъпност. Наредбата на МВР, която на хартия се прилага, е морално, теоретично и практически остаряла. Подходът на образователната система е да се прави на сляпа и да прехвърля вината на семействата и обществото. И пак ще повторя – всичко се случва „реактивно“, т.е. след дъжд – качулка. 

-Какво трябва да се случи днес, за да не говорим утре за още по-радикализирани и агресивни млади хора?

-Трябва да се върне етиката на солидарността, да се формира емоционална интелигентност в децата още от детските градини, да се възпитава уважение към различията, чуждите тела и чуждите предпочитания. И да се носи отговорност. Всеки има право на своите избори и своята идентичност. Но когато се случи нещо, което не сме искали в резултат от нашите действия – никой друг не ни е виновен. Това е бил нашият избор.

 

Алексей Пампоров е магистър по културология със специализация социална и културна антропология (СУ „Св. Климент Охридски” 2001) и доктор по социология (Институт по социология при БАН, 2005). Специализира в Института за демографски изследвания „Макс Планк”, Германия (2003–04) и в Централноевропейския университет, Унгария (2006). Понастоящем работи като научен сътрудник I ст. в Института по социология при БАН, секция „Социология на религиите и всeкидневния живот”.

Изследователската му дейност датира от 1998 г., като включва над 30 теренни изследвания в различни райони на страната. Автор е на над 20 публикации, повечето от които на ромска тематика. Като хоноруван преподавател води курсове за ромската всекидневна култура в Нов Български Университет и в СУ „Св. Климент Охридски”.