„Мечтая си една вечер да се прибера и да не заключвам врата”. Всеки ден в 19 часа 78-годишната Рада Караджова заключва всички врати и включва алармата. Свива се под завивките и до сутринта не смее да мръдне. Преди две години посред нощ непознат тропа по стъклата на къщата. От тогава старицата сън не я лови. Похабените й от труд ръце  треперят,  едва успява да нагласи забрадката на челото си. „Пия непрекъснато хапачета за нерви. Но много горчат и след това нищо не мога да хапна. Отслабнала съм десет килограма. Това не е живот”.  Баба Рада е сама от 8 години,  дъщеря й с внуците живее в Испания.  Вижда ги веднъж в годината. Синът е в Хисар, той я наобикаля почти всяка седмица. 

Далеч от градския шум и трафика,  времето сякаш се забавя и дори спира . Озовавайки се в центъра на поредното безлюдно село изведнъж се чувстваш като герой от онези филми, в които след катаклизъм оцелява единствено той.  Пусти спирки, ръждясали детски катерушки, буренясали градинки, руини от кирпичени къщи. И все пак  знаеш, че там някъде, в притихналите улици има  живот. Те са там, нашите родители, баби , дядовци. Сами в огромните къщи, които са построили с идеята някога там да гледат внуци и правнуци. Сами сред дворовете с размери на училищно игрище. Сами сред спомените си за времето, когато по улиците се е чувал детски глъч и тракане на колелета. Някои от тях стиснали зъби, пренебрегват болките и продължават да превиват гръб в градините. Важното е да има за децата! Други напълно безпомощни ,броейки дните до неизбежното. Дните им преливат от самотия. Не самота. Самотия! Самотата е изначално чувство - човек се ражда сам и сам умира. Някои дори го търсят умишлено. Но самотията.... –това е смачкваща болка, празнота, гняв и безсилие. „Дядовците” са си отишли, децата са далеч, вкопчили се в собственото си оцеляване.

Идват, когато могат. Внуците - само по празници. Семействата са разделени, едните самотни тук, другите – в чужбина. Всеки лъже, че е добре. Пазят се един друг. Отколешният ритуал на споделянето вече го няма. Вместо за  собствените си деца, възрастните хора треперят за съдбата на героите от турските сериали. Докато те са събирали като пъзел парчетата живот след промените, светът се е променил безвъзвратно. Не искат да напуснат къщите, строени с кръв и пот, в които са минали най-хубавите им години. Не искат да пречат на децата. Предпочитат спомените. Когато срещнат непознат – се разкъсват между неистовото желанието да поговорят с някого и страхът, че могат да се превърнат в жертви. Някои са се примирили и са се привърнали в доброволни затворници зад високите зидове на къщите. Други продължават да се движат като зъбчати колелца в добре смазан часовников механизъм. Движението е живот. Дори и  на инат! 

SOS e универсалният сигнал за помощ, който хората изпращат, когато са в беда.  Save Our Soul – Спасете нашите души. Своите също!

Всички лица от изложбата са на възрастни и самотни хора, които са част от социалния проект на охранителната компания TRAFFIC SOT. Изложбата SOS бе стартът на националната кампания SOS! Час внимание!, организирана от TRAFFIC SOT и БЧК. Тяцели да ангажира всеки, който има възможност, да отдели няколко часа  и да се включи в месечните акции, в които доброволци гостуват на самотни възрастни хора. Кампанията не е свързана с набиране на средства, но провокира хората да отделят нещо по-ценно от парите - част от свободното си време.

Още за кампанията четете ТУК