Ивана Папазова е завършила НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ в класа на проф. Богдан Сърчаджиев и проф. Пламен Марков, първите си стъпки прави на сцената на Видинския театър. Дебютира в Пловдив в спектакъла на Петър Кауков „По-близко до земята“ от Желько Хубач (2003). Следва ролята й в „Кървава сватба“ от Лорка (2006) реж. Мариус Куркински. Под негова режисура за ролята на Хаджиева в „Златната мина“ от Ст. Л. Костов в постановката си в Хасковския театър тя получава първата си номинация за „Икар“ през 2010 г. През 2009 завършва магистратура по специалността „Театрална режисура“ в ПУ „Паисий Хилендарски“. Има множество роли на сцената в Пловдивския театър. В момента блести и с участието си в тв сериала „Скъпи наследници“, пише PlovdivTime.bg.

Има три награди „Пловдив“ за „Есенна соната“ и „Очаквайки Годо“, за „Крал Лир и за „Глас“, носител е на награди за главна женска роля от Международния фестивал на моноспектаклите BGMOT в Габрово, Първа награда за женска роля на Националния фестивал на малките театрални форми-Враца. Има награда Аскеер за ролята на Икония във „Вълци“. Номинирана е много пъти за Аскеер и Икар за превъплащенията си на сцената.

Тази вечер актрисата излиза на  Камерната сцена на Драматичния театър заедно с колегите си Кръстю Кръстев, Радина Думанян и Мария Сотирова за втората премиера на „По-студено от тук“, но всъщност денят е специален за нея и по други причини. 

- Ивана, днес е специален ден за вас – празнувате юбилей с премиера в Деня на народните будители. Какво е усещането?

- Фактът,  че съм родена на 1 ноември, може би е воля божия.  Всеки един от тези празници ми носи радост. Рожденият ден, защото ще го споделя с близките си, Деня на будителите, защото е празник и за нас – хората на изкуството, а втората премиера на „По-студено от тук“ – защото ще я подаря на публиката. Днес е празник на духа!

- Откривате ли го този дух български в публиката, с която общувате?

- Аз като актриса гледам да си свърша работата максимално добре винаги. И, да, усеща се в салона, когато публиката е с теб, когато успяваш да я накараш да диша с теб, да се смее, да плаче. После зрителите търсят контакт, споделяне. Благодарят за това, което са преживели.  Приемат актьора като опора. След първата премиера на „По-студено от тук“ няколко души дойдоха при мен да поговорим. Една и плачеше, и се смееше, когато разговаряхме. Каза ми: „Благодаря ти за този катарзис, ти ми даваш сили да преживея нещо, което трудно се преодолява“. Това е споделеният дух на изкуството.  Надявам се, че чрез театъра мога да ги докосна – и с играта си, и със себе си, и с енергията си. Вярвам, че ми е дар от бога това умение да я регенерирам енергията си всеки път, за да я отправям отново към публиката.

- Има ли го моментът на равносметка в този празничен ден за вас?

- Макар и да е време за равносметки, аз гледам напред с вярата и надеждата, че ще ми се случват още много хубави неща на сцената, още по-големи провокации за мен самата като актриса. Надявам се, че най-доброто тепърва предстои.

- Как се спряхте на „По-студено от тук“? Едно представление, което засяга сериозни, интимни теми, някак не като за рожден ден.

- Актьорска работа – падна се така, че да играя това представление точно на рождения си ден. Може пък да не е случайно, а да е някакъв етап от развитието ми, от отношението ми към света. Иначе режисьорът Владимир Люцканов предложи пиесата. Той искаше да изиграя точно тази роля. Радвам се на срещата си с Влади, защото го познавам от години, но никога не съм работила с него. Харесвам го и като актьор, а в процеса на работа се оказа, че е страхотен режисьор. Намерихме много общи лични теми, по които да си говорим. Надявам се това да не ни е последна работа с него. Благодарна съм за тази среща, защото работехме изследователски. Минахме през много жанрове, за да стигнем до извода, че истината и документализмът, са най-добрият начин да изиграем тази пиеса. Това е като да надзърнеш през прозорчето на чужда къща, да видиш какво се случва вътре и да откриеш, че всъщност това е твоят огледален свят.

- За вас в пълна степен важи думата будител. Работите и с млади хора от доста години. Какво ви се иска да моделирате в тях?

- Обичам ги, щастлива съм, че работя с млади хора. Виновник за това е колегата ми Стоян Сърданов и най-вече Танчето – неговата прекрасна съпруга. Преди години, когато имахме среща с едни дечица, стана много интересен  разговор. Тогава Таня каза: „вие сте страхотен тандем, защо не започнете да работите с деца“. Започнахме и така вече близо 18 години.

Най-много ми се ще да науча децата, които идват при нас в театралната школа, да бъдат честни, истински със самите себе си. Защото когато един човек е наясно със себе си, той трябва много добре да се познава и да вярва в това, което прави. Много младите хора искат, обаче искат много бързо да им се случват нещата. А всъщност човек трябва да бъде много търпелив в този живот. Рано или късно всяко усилие бива възнаградено. Надявам се, да успявам да ги науча и да  се усмихват повече.

Хубавото е, че децата, които идват при нас, много четат. Задавам различни теми и с радост установявам, че не просто са писали, а са чели и литература. Това е и посланието, което отправям често към тях – да четат. Радвам се на успехите, които постигат у нас и по света.