-Какво си спомняте от деня, в който ви  задържаха?

-Излизахме с жена ми да купим подаръци за децата за Коледа, а пред вратата имаше полицаи. Обясниха ми, че трябва да направят обиск в къщи. Стана ми смешно. Като в някакъв филм. Реших , че е станала грешка . Закараха ме в полицията, а след това ме откараха до Пловдив заедно с още няколко души от Враца. Познавах само един от тях- Тихомир     Алипиев. С него сме семейни приятели, родителите ни също. В Пловдив разбрах, че съм участвал в някаква организирана група за обири на банки.  С изключение на Тихомир не познавах никой от хората от тази група. Никога дори не бях ги виждал.  По-късно от вестниците и телевизията разбрах кои са и какви са.

-Обвиненията шокираха ли ви?

-Всъщност първите дни ми беше смешно. Настаниха ме при едно момче , което беше от 6 месеца в ареста. Той ме попита защо се смея, а аз му казах че са ме вкарали по грешка в килията. Тогава той ми каза:”Това е Пловдив- грешка, негрешка, скоро няма да излезеш”.  Оказа се прав. Но аз не му повярвах. На 3-4 месец с адвоката ми поискахме с молба да ми вземат отпечатъци и натривки, защото аз съм задържан за въоръжени обири, а на мен никой не ми беше взел дори отпечатъци.  Едва на четвъртия месец дойдоха да ми вземат отпечатъци и ДНК.  Ако не бях пуснал молба сигурно и до ден днешен никой нямаше да го направи. Никой не ме разпитваше, от време на време ходех на мярка и това е.  Като наближи времето , в което срока за задържане изтичаше, ми скалъпиха две обвинения-едното бе , че в къщи са намерени натегачки, трошачки и още някакви …ачки. При положение , че има протокол от обиска и такива неща няма. Взеха ми два телефона , два патрона и един газов пистолет.  Прокурорът си беше измислил някакви неща. Каза ми в прав текст –„подписвай споразумение на лежаното и утре ще си видиш децата. Ако не ще те държа тук. Както те държах една година- ще те държа още една”. Тогава имаше човек от Национална следствена служба, който не реагира по никакъв начин.

-Кой прокурор ви каза това?

-Наблюдаващият.  Категорично отказах- не мога да призная неща , които не съм извършил. Не мога да разказвам измислици за хора и след това те да бъдат осъдени по моите показания. Направо се разсмях на предложението му. Той ме попита защо се смея, а аз отговорих , че когато хората ходят на цирк се смеят. Още няколко пъти ми предлагаха споразумение, дори бяха звънели на жена ми, да ме натиска. След като ми повдигнаха обвинение, ме прехвърлиха в затвора. Започна делото . В съда нещата стоят по друг начин. Знаех , че рано или късно ще изляза. Все пак не могат да ме осъдят за лъжи.

 -  Какво се случи с вас и семейството ви, докато бяхте зад решетките?

Здравето ми се влоши. Аз не съм добре с очите и луминисцентната светлина ме побъркваше. Боляха ме зъбите, пиех по една шепа лекарства. Живеех в невероятен стрес- тревожех се за съпругата ми, за децата, за родителите си. Баща ми се пропи от срам- Враца е малък град и почина. Съпругата ми получаваше припадъци, имаше онкологични проблеми. „Доброжелатели” се подиграваха на децата ми, че баща им е в затвора и е престъпник.  Оцеляхме със заеми, които връщаме и до ден днешен. Докато бях задържан , среду мен е започнала проверка комисията „Кушлев”.  В деня, в който бях оправдан на първа инстанция аз и съпругата ми получихме запор на цялото ни имущество.  Причината бе , че на мое име през последните 10 години съм имал регистрирани 39 автомобила. А в крайна сметка аз съм търговец на автомобили, внасям коли от Австрия и е нормално , първата регистрация да е на мое име. Добре , че пазя всички документи . Вече съм оправдан на всички инстанции и запорът все още не е вдигнат. Направени са и запори на колите на клиенти, които са ги купили от мен,  но не сме ги прехвърлили нотариално.

 -Промени ли се отношението към вас, когато бяхте оправдан?

-Враца е малък град . Познавам около 70 процента от хората в града. Когато ходех на „мерки” в съда, никога не съм се крил от камерите. Винаги се обръщах с лице, за да ме снимат. Аз съм невинен и нямаше никакъв смисъл да се крия.  Но така или иначе името ми беше свързано с банкови обири и някакви други ужаси. Опитах се да възстановя бизнеса си, но беше невъзможно. Хората се отнасят с подозрение към мен.  Притесняват ме, нормално. Аз ги разбирам. На тяхно място и аз бих реагирал така. Всички се отдръпнаха от мен. Буквално ми съсипаха живота. И моя , и на семейството ми.  

-Затова ли искът ви за обезщетение е толкова голям?

- Не мисля , че е голям. Това , което преживях, последствията, не могат да бъдат платени с пари. Ако можеха да се оценят , сумата ще е далеч по-голяма. Според мен искът дори е малък. Но такава ни е държавата. В друга държава, при тези обстоятелства,  сигурно нещата щяха да са различни. Макар, че в една правова държава никой не може да държи невинен човек година и четири месеца в затвора. 

- Вярвате ли в правосъдието, след всичко преживяно?

-Вярвам  на съда, но на прокуратурата –не. Там видях много лоши неща. И те бяха направени умишлено и съзнателно. Целта на моето задържане бе да призная групата и да  разкажа някакви неща за Тихомир. Как да кажа нещо , заради което да осъдят 10 души!  При положение , че не ги познавам. Дори на моменти прокурорът ми казваше- „Зная, че не си виновен , но ще те държа!”  След това ме убеждаваше „Сега е девет , на обед си в съда, следобед си при децата!” –така ми говореше. Веднъж ми заяви- „Сега като те преместя при истинските престъпници , ще се съгласиш на всичко!”.

-Били сте обект на физическо насилие при ареста?

-Не, никога.

-Как ще продължи животът ви от тук нататък?

-Не знам. Надявам се на някакво ново начало. Не знам дали ще остана във Враца. Очаквам с нетърпение прокуратурата да ми издаде документ, че съм невинен и да ме свали от масивите, където се водя обвиняем. Само че, кой знае защо това не се прави. Срокът е 14 дни, а вече чакам година. Адвокатът ми непрекъснато пише молби.  Така не мога да започна никъде работа, защото като си извадя свидетелство за съдимост там пише, че съм обирал банки.

- Кога ви беше най- тежко?

- Година и четири месеца и 9 дни не си бях виждал децата. Това беше ужасно. Когато ме освободиха, синът ми и дъщеря ми ме чакаха пред врата.  Дани дойде при мен и ме попита:”Чичко, тати, кога ще си дойде?” Той ме беше забравил. Разплаках се и го прегърнах. 

 Още по темата четете ТУК

Парашкева Иванова