“Страдащите нямат време, за да чакат“. Под това мото ще бъде отбелязан тази година Световният ден за борба с хранителните разстройства, който традиционно е на 2 юни. В Пловдив инициативата ще събере гражданите и гостите на града в 18 ч на Римския стадион и ще ги предизвика да влязат в „Матрицата на глада”. На място всеки желаещ ще получи информация за видовете хранителни разстройства и къде може да потърси помощ, както и да закупи книгата “Матрица на глада“.

Каква е идеята на инициативата и кои са най-често срещаните хранителни разстройства, TrafficNews.bg разговаря с психолога Даниела Червенакова.

- Какво представлява инициативата „Извън Матрицата”?

- Инициативата се организира от Катерина Чобанова. Аз участвам в проекта като човек, който обяснява на доброволците какво представляват хранителните разстройства. Както и ако има заинтересувани в процеса деца, родители, учители, съм отворена към това да си партнираме. Важно е да се говори за това заболяване, защото то е скрито. Много хора страдат, но мълчат. Реално анорексията в напреднал стадий е забележима, докато при булимията това не е така, както и при хиперфагията (преяждането). Така че аз очаквам, говорейки за това какво представляват хранителните разстройства, да можем да ги разпознаем. На 2 юни – Световния ден за борба с хранителните разстройства, ще има кампания. Инициативата е във времевия период от 18 до 20 часа, на Римския стадион доброволци ще се опитат да влязат в преживяването на страдащите. Съответно – на момичета, които имат анорексия, булимия, хиперфагия, орторексия (б.а. обсебваща идея за здравословно хранене), бигорексия (б.а. мания по мускулесто тяло). И ще говорят как се чувстват, какви са симптомите. След това ще има нещо като игра, в която участниците, запознавайки се с различните заболявания, да могат да ги определят.

- Основно момичетата ли са застрашени от тези заболявания?

- Да, по-големият процент са момичета, но има и момчета. Основният процент може би са спортисти, които страдат от булимия. Причината е, че пазят стриктни диети, това е стягане. В един момент на отпускане приемат повече храна и след това се развива някакво нарушение в храненето.

- Кои са най-често срещаните заболявания и каква е причината за тях?

- Най-чести са хранителните разстройства анорексия и булимия и престъпното преяждане хиперфагия. Има и много производни. Ние залитаме с посока да се храним здравословно, което отново говори за проблем. Защото, казвайки здравословно, аз по някакъв начин успокоявам себе си, че всичко е наред, мисля за здравето си. Но реално това не е така. Всъщност, когато не мога да се справя във връзката и взаимоотношенията си „аз – другите” и не мога да контролирам нещата, които ми се случват, се концентрирам в контрола върху мен. А аз много добре мога да контролирам какво да ям, кога да го ям. И смятам, че помагам на себе си по този начин. Но това е едни вид защитно поведение. Страхувам се да вляза в допил с моите чувства. Забранявам си да чувствам, по–скоро мисля.

Понякога едно разстройство в различни периоди може да има различни изяви. Може да започне с анорексия, която е свързана с ограничаване приема на храна, много упражнения, приемане на разхлабителни. Обаче в един момент страдащият не издържа и идва отпускането, когато влиза в т.нар. булимичен епизод – яде, преяжда и повръща. След това може отново да се върне на анорексия. В различни времеви периоди изразяването е по различен начин, но остава в болестта.

По отношение на причините, те са комплексни. Моделът е био-психо-социален. Има и наследствени фактори, фактори на средата, невъзможността да се справи със стреса и нещата, които му се случват в живота. При сексуално насилие също има предразположеност към хранително разстройство. Например при анорексията аз искам да има регресия, връщане назад към детството. Човек не иска да пораства. Страшно е, защото е много мъчително както за самия страдащ, така и за близките. Отнема много време. Когато има осъзнаване и мотивация за лечението, страдащият и близките имат очакване, че трябва да се случи бързо, да оздравее бързо. Тъй като страдащите са перфекционисти, перфекционизмът им ги води към това да постигат резултати. Когато искат да направят нещо, да успеят да се правят сами. А е важно да търсят помощ и подкрепа.

- При кои симптоми близките трябва да осъзнаят, че има проблем, и да потърсят тази помощ при специалист?

- Когато наблюдават промени в поведението на детето. Когато то започне да избира определени храни. Когато започне да гледа съдържанието и калоричността на храните. Когато иска да спортува повече. Когато казва: Сега не съм гладен. Това са симптоми, които показват, че нещо се случва. И е добре да разговарят с децата. Трудността идва от там, че страдащите много успешно успяват да прикриват какво се случва и да го замаскират. Когато родителите ги питат дали са яли, отговарят положително. Отказват да сядат на масата под предлог, че ще хапнат по-късно. А всеки родител вярва на детето си. Като че ли вече го нямаме семейното хранене – да седнем, да вечеряме заедно, семейството да се събере. При една такава вечеря родителите ще могат да забележат промените. Докато когато не се събираме, няма как да разберем какво се случва.

Други симптоми, които говорят за бъдещ или започнал проблем освен храната, са фокусирането върху тялото, дрехите, които се купуват.

- А има ли промяна в оценките, поведението към приятели и съученици, отношението към училище?

- С перфекционизма си те са ориентирани към училище и към това да имат високи оценки. И една петица се преживява като много голям провал. Според типа характер поведението е различно. Когато има много отхвърляне, например, за да не преживея провала, аз изобщо не се интересувам от оценките. И понеже не мога да се справя, не мога да изкарам шестици, поддържам едно ниско ниво на оценки. Но като цяло анорексията е болестта на отличничките. Учи се прекалено много – това е друга индикация. Социална изолация. Имаме едно емоционално потискане. Чувството, че аз съм различен от другите, че нещо ми има. И когато не мога да се чувствам добре с другите, да общувам, се опитвам да контролирам себе си. Ако съм си поставила за цел да не се храня и да отслабна 2 килограма, и го направя, това ми влияе на самооценката. Казвам си: Браво, направих го! Но мога да отслабна още 2 килограма. И така тръгвам надолу. Фокусирам се върху това да отслабвам, да се разболявам и да умирам. Има много висока смъртност. Работейки с хора с хранителни разстройства, ми прави впечатление, че специалистите са малко. Мястото, където могат да се лекуват, е единствено Александровска болница в София. Там приемът също е доста труден. Така че е важно да се даде гласност, защото страдащите са много.

- Как протича лечението?

- Комплексно. От една страна е подкрепено от психолози и психотерапевти. Същевременно страда цялото тяло. И в зависимост от заболяването е важно какво се случва и с вътрешните органи. Има пропадане на вътрешните органи. При булимията може да се стигне до сърдечен арест, при анорексията – също. Когато заболяването е много прогресирало, за да бъде подпомогнат оздравителният процес, се взимат медикаменти. Но психотерапията е лечението.

- Разкажете случай от вашата практика, който няма да забравите.

- Всеки един случай за мен е специален, защото тяхната промяна е и моя промяна. Всяка битка е различна и съпроводена с много различни емоции и преживявания както от тяхна страна, така и от моя. Когато работя с човек в депресия, терапията е по-краткосрочна, постигаш резултат, удовлетворен си, това мотивира и теб в работата. Докато тук „танцуваме”. Имаме успех, крачка напред, след това 2-3 назад. Тяхната демотивация се отразява и на моята работа. Но това, че въпреки трудностите, никой не се отказва и продължава да се бори, ми говори за силата и възможността наистина човек сам да си помогне. Защото аз и колегите ми подкрепяме, но всеки един прави промяната. Във всеки случай има нещо, което е оставило траен отпечатък в мен.

Имаме група, в която са включени възстановени вече жени и момичета. Те споделят опита и преживяванията и постоянно тренират да поддържат здравето си, да се заявяват.

Всъщност при зависимостите любовта минава през желязна ръка, която е в кадифена ръкавица. Важно е да бъдем неотстъпчиви, да постоянстваме и да не се отказваме.

- Колко често и с какво трябва да се храним, за да бъдем здрави?

- Няма как да дадем такъв съвет, защото ако трябва да спазваме нещо отвън, то няма да е нашето. Важно е да се доверим на тялото си и да влезем в контакт с чувствата и преживяванията си. Например сега аз може да имам нужда да хапна един шоколадов бонбон. Да си го разреша и да не чувствам вина. При страдащите от хранителни разстройства има много силно изразено чувство за вина. Ако изям един бонбон, след това се унищожавам отвътре. Чувствам се виновен защо го направих,  можех и без него. Тялото знае най-добре. Да се опитаме да се доверим на тялото си, да можем да изразяваме емоциите си. Защото, когато изразяваме емоциите си, ние не се храним емоционално и тогава съществува само физиологическият глад. Но това е свързано с начина, по който сме гледани. Като малки деца, за да бъдем наградени за добра оценка или за това, че сме си подредили стаята, много често ни купуват шоколад. И аз смятам, че когато имам някакъв успех, трябва да се наградя. Най-важно е в различните моменти да усетим от какво имаме нужда и да си го разрешим. Здравословно означава да се чувствам добре в кожата си. Да се приемам такава, каквато съм. Да знам, че ако ям много бързо, всъщност това означава, че нещо ми липсва. Вечер, когато се прибирам, давайки на работното си място, отвътре се чувствам празна. Искам веднага да ям и това е най-бързият начин да си почина. Но реално от това ли имам нужда? Трябва да си задаваме въпроса, от какво имам нужда. Дали ако ям много, не смилам емоциите, които не мога да изкажа. Или гнева към някого, който не мога да изразя по здрав начин. И ядейки, аз спирам емоциите с храната.

Работя с едно момиче, което изпитва ужас от храната. Като види храна, без значение каква, й причернява. И е много важно в такъв момент да каже как се чувства. Ако потисне емоциите, храната още повече се мрази и отвращението е още по-голямо. Важно е да бъдем в контакт с тялото си, с начина, по който се чувстваме, с преживяванията и мислите си. Да си задаваме въпроса, от какво имам нужда сега. Когато отговорим на въпроса, какво ми дава храната, тогава ще знаем и от какво имаме нужда и ще хапнем това, от което се нуждаем. Да си задаваме въпроса, имаме ли нужда от много сладко, люто или кисело. Когато имам нужда от много люто например, това е свързано с невъзможността да изразя гнева си по здрав начин. А сладкото заменя любовта и чувството да бъда обичан. Така че значение има и каква храна искам. И когато поставяме центъра върху храната, да се запитаме какво се случва в живота ни, което не искаме да видим. Ние контролира нещо и не искаме да видим нещо друго, което се случва в нас. Чрез храната се опитваме да задоволим емоционалните си потребности и душевното си състояние. Много често, когато човек е влюбен, не иска да яде, няма нужда от храна. А когато не се чувства добре, или е тъжен, има нужда. Тази взаимовръзка е много важна – кога, какво, как и защо ям.