„България иска сеир, аз съм ѝ го дала.“

Това каза кандидатът за президент Ваня Великова. И може би това е едно от най-точните описания на предизборната кампания, което сме чували досега. Само че има един малък проблем. Когато предизборната кампания започне да прилича на кастинг за риалити формат, въпросът е кой е продуцентът.

Това са поредните избори наблюдаваме едно и също явление – кандидатури, които предизвикват повече недоумение, отвращение, присмех, презрение и дори погнуса. Фолк певица за президент, лице от „Биг Брадър“ за вицепрезидент, жена с вид на клошарка без зъби, която в първите дни на кампанията изгуби вицето си, пишман юрист, ясновидец  и още кандидатури, които изглеждат така, сякаш са излезли от фрийк шоу, а не от процедура за избор на държавен глава.

И тук идва същинския въпрос. Как стигат тези хора до изборите?

За да се кандидатираш за президент, не е достатъчно просто да се събудиш сутрин и да решиш, че искаш „искаш да вземеш кокала" /както се изразява Ваня Великова/. Има законова процедура, инициативен комитет, тонове документи, задължителни 2 500 подписа. След това следват регистрация, кампания, /далеч не евтина/, медийни участия. Тоест зад всяка кандидатура стои организация.

А когато видимо липсва политически и административен капацитет у самия кандидат, съвсем нормално е да попитаме:

Кой стои зад него? Кой събира необходимите подписи? Кой подготвя документите? Кой организира инициативния комитет? Кой плаща рекламата? Кой плаща обиколките, събитията, социалните мрежи и медийното присъствие? Кой стои зад внезапното превръщане на човек, познат от фолка или от риалити телевизията, в национален политически проект? И най-важното –  кой има интерес от това?

Тези въпроси са далеч по- интересни, отколкото как например Ваня Великова ще похарчи 20 000 евро, които й се полагат за предизборната кампания. 

Кандидатите сами по себе си не са проблемът. Конституцията не поставя ограничения за образование, опит, някаква експертиза.  Правото да се кандидатираш не зависи от това дали се харесваш или не на обществото. В крайна сметка това се решава на изборите. Но когато една кандидатура се превръща в национално медийно съдържание, когато започва да генерира скандали, провокации и внимание, тогава се налага да погледнем механизма зад нея.

Ваня Великова например сама разказва, че първоначалната идея е била тя да бъде вецепример на Боби Манекена - едното от Пиленцата от Монако. Кампанията трябвало да мине под мотото „Попфолк и лукс“. Тъй като обаче Боби ѝ не отговарял на изискването за уседналост, тя станала кандидат за президент, а Пацо от „Биг Брадър“ – кандидат за вицепрезидент. Тук вече не говорим просто за ексцентрична кандидатура, а за медиен продукт. И точно затова трябва да се гледа не само кой стои пред камерата, а кой е зад камерата.

Още повече че самата Великова обяснява, че знае как да реши проблемите на държавата, но засега предпочита да не казва как. Обещава да „вземе кокала“ на конкурентите си и заявява, че България трябва да направи завой към Русия, защото „Европа нищо не ни е дала“.

Всеки има право на политически позиции. Всеки има право да бъде евроскептик, русофил, либерал, консерватор, попфолк певец или риалити звезда. Все още живеем в демократично общество. 

Въпросът обаче е друг. Когато тези позиции започнат да се продават като президентска кампания, кой плаща за рекламата? И тук вече стигаме до главната тема – финансирането на предизборните кампании и т.нар. медийни пакети. За определени участници в изборите законът предвижда публично финансиране за медийно отразяване при конкретни условия. Това са средства от държавния бюджет, предназначени за закупуване на медийно време и пространство.

Следователно е напълно нормално обществото да пита: Колко струва тази кампания? От кого идват парите? За какво се харчат? В кои медии? На кого се плаща? Хубаво би било службите да погледнат по- сериозно на всички тези въпроси, защото освен че се харчи обществен ресурс, не е ясно "продуцентите" чии интереси обслужват. Много вероятно е те да нямат нищо общо с националните. 

Защото има нещо дълбоко сбъркано в ситуацията, в която гражданите обсъждат дали поредният кандидат е „смешен“, а почти никой не задава въпроса кой е организирал участието му в изборите и с каква цел. Дали кандидатите преследват лични амбици или подобно на инфлуенсърите в риалите форматите търсят медийна популярност? Ваня Великова  например отрича да търси реклама през президентската кампания, защото "пращяла" от покани за участие. А щом пращи от участия едва ли нейната цел са 20- те хиляди лева, които вероятно трябва да раздели с Пацо. В този случай и икономическия интерес не е обоснован. 

Възможно е през подобни екземляри някой да се опита да привлече протестен или радикален вот. Възможно е и да ги използват като ретранслатори на послания, които няма как да бъдат изразени от сериозните кандидати. 

Ако обаче продължаваме да гледаме на техните медийни изяви с високомерие , отвращение или пренебрежение рискуваме да не разберем кой ги води до урните, кой им осигурява време в телевизиите, кой им пише посланията. И кой има интерес да бъдат там. Защото ако гледаме само шоуто, ще пропуснем продуцента.