Преди 30 г. започна ходенето по мъките към демокрацията

На 10 ноември 1989 г. падна Тато и започна Голготата на прехода

България
10.11.2019 07:00 886 2
Преди 30 г. започна ходенето по мъките към демокрацията

Точно преди 30 години строеният близо половин век като Хеопсова пирамида социализъм у нас се пропука. Ден по-рано рухна Берлинската стена. От 4 години пък перестройката на Михаил Горбачов довършваше  Съветския съюз. Ясновидката Ванга беше още жива, но и без нейните предсказания беше ясно накъде вървят нещата.

Въпреки това, когато на 10 ноември 1989 г. по единствената национална телевизия точно в 20 часа беше обявено, че пленумът на ЦК на БКП е приел оставката на генералния секретар Тодор Живков, българите бяха изненадани. След 33 години на власт Първия да си тръгне ей така, без бой, кръв и драми беше странно. Още по-странно изглеждаше уплашеният и празен поглед на Тато, когато верните му съратници единодушно гласуваха оставката му. После щеше да стане ясно, че по заръка на Кремъл Петър Младенов и Андрей Луканов са подготвили рокадата на върха на държавата и партията, както гласи най-популярната версия за случилото се на 10 ноември.

Макар да изглеждаше като обикновен преврат на комунистическата върхушка, падането на Живков отприщи лавина от промени. Някои ги обявиха въодушевено за революция, други за добре режисирана подмяна. В крайна сметка България вече не беше същата. Започна голямото ходене по мъките в търсене на демокрацията. Дългото премеждие беше кръстено преход, в който излъганите и прецаканите бяха много повече от щастливите.

В началото бушуваха емоциите, че забраните са паднали и демокрацията е на една ръка разстояние. Вместо на кръчма се ходеше на митинги, където се ругаеха комунистите, а който не скачаше се броеше за червен. Другарите от БКП пък се изхитриха и се прекръстиха на социалисти. Още по-смешно беше, че повечето комсомолски и партийни секретари изведнъж се събудиха демократи и се появиха в челните редици на протестите. После се оказаха и сред първите бизнесмени.  

Еуфорията от многохилядните митинги срещу БКП тресяха държавата, а на 7 декември 1989 г.се пръкна  Съюзът на демократичните сили (СДС) , който макар и трудно щеше да вземе властта. Имаше барикади, блокади, запален Партиен дом в София, палки и разбити глави, но все пак нещата не ескалираха като в Румъния, където диктаторът Чаушеску и жена му бяха застреляни като кучета.

У нас до леене на кръв не се стигна, но започна голямото разделение.  Бащи и деца се смразиха, семейства се разделяха заради трите букви на партиите. Едните жалеха за старото, другите мечтаеха за новото.

Свободата обаче изненада българите. У нас нямаше тази съпротива срещу режима, каквато имаше в Полша и повечето соцдържави, които бяха на границата със Запада. Българите роптаеха предимно на чашка и на маса, разказваха вицове за Тато, но дотам. Групата екоактивисти, които изядоха шамарите пред столичната градинка до „Кристал“, борците срещу отровния въздух в Русе и шепата интелектуалци от Клуба за гласност, бяха бели лястовици.

Дисидентите в България започнаха да се роят като партизаните след Девети септември, едва когато стана ясно, че започва голямото разфасоване на държавата.

Междувременно стана ясно, че пътят към красивата мечта за свобода и демокрация е съпроводен с кошмари.

Дойде гладната Луканова зима (1990-1991 г.) с изпразнените магазини, опашките за мляко, хляб и олио. Помня, че ставах в 4 часа сутринта, за да имам шанс да се вредя за кофичка кисело мляко за малкия ми син, който взе че се роди точно през 1989 г. Нямаше и бензин, трябваше да се спи в колата, за да се чака ред пред бензиностанциите. Спекулата се вихреше със страшна сила.

И когато всичко изглеждаше отчайващо лошо, се оказа се, че може да бъде и по-лошо. На власт дойде правителството на Жан Виденов, чиято зима се оказа по-страшна и от Лукановата. Левът полетя надолу, хиперинфлацията изяде всичко. Сутрин излизаш с пари за кило мръвки, вечерта се оказа, че не стигат и за баничка. Цените бяха като обезумели.

Човек се чудеше дали е по-добре да си спестил някой лев или да си затънал в борчове. Банките започнаха да гърмят една след друга и хиляди българи загубиха заделените бели пари за черни дни. В същото време кредитни милионери изплуваха от нищото и смайваха с лукс.

Мнозина се изхитриха да сложат пари в появилите се пирамиди. В тях изгоряха много хора. Във вестника, в който работех, всяка седмица имаше покъртителна история за някой, който си е теглил куршума или се е хвърлил от високо, когато е разбрал, че вместо да умножи парите, е загубил всичко.

Много от най- умните и кадърните събраха куфарите и заминаха зад граница. Роди се новата вълна емигранти, които и досега хранят останалите в България роднини.

В пяната на смутните времена изплуваха нови богаташи с криминален дъх, чиито истории за първия милион не бяха удобни за разправяне. Родиха се трибуквените империи на мутрите, които от бухалките стигнаха до големия бизнес. Имаше показни разстрели, куршумите не пожалиха от премиера Андрей Луканов до мултака Илия Павлов и босовете на ВИС.

Надеждите бяха много големи,  а разочарованията надминаха и най-скептичните прогнози. Мечтата да станем бяла държава с щастливи хора все повече приличаше на мираж, към който няколко поколения напразно драпаха. Справедливостта така и не успя да възтържествува. Демокрацията ни се оказа с много дефекти, е преходът отчайващо дълъг.

В голямата Голгота на прехода не всичко беше мъка, имаше и радости. Лятото на 1994 година роди подвига на Пеневата чета, извела България до полуфинал на мондиала в САЩ. У нас всички се прегръщаха и ликуваха, толкова пиян от щастие народ историята не помнеше. Стоичков и компания обаче едва ли щяха да направят този фурор, ако 10 ноември не беше им отворил вратата за големите западни клубове, където нашите придобиха самочувствие, че могат да натрият носа и на колоси като Германия.

През цялото време на прехода българите търсеха нов месия. Припознаха го в Симеон Сакскобургтотски, станал от монарх премиер. Царят обаче пусна мухата, че ще ни оправи за 800 дни, а после се оправда с повредения чип на българина и си прибра резиденциите.

Неволите след 10 ноември бяха овъзмездени донякъде, когато България влезе в Европейския съюз. Това даде шанса да се пътува и работи свободно на Запад, за което сърби и македонци с основание ни завиждат.

Лошото е, че в дългото лутане към демокрацията опиянението от свободата се замени с апатията и отчаянието. Преди 30 години българите вярваха, че всичко може да се промени към по-добро. Независимо от страданията и неволите. Сега имаме репутацията на сиромасите на Европа, които са и най-големите песимисти.

А дали това ще се промени зависи от родените след 1989 г., за които 10 ноември е само все по-далечна дата от историята, обрасла с митове. 

Напишете коментар
Вашите коментари през Trafficnews.bg
2 Коментара
Сортирай по
коментар

Асенов 09:10, 10.11.2019

30 години сме роби в собствената си страна! Продажните ни политици работят за чужди интереси и трупат апартаменти и финанси тук и в чужбина! Държавата обслужва само тези,които са на власт и свързаните с тях мафиотски групировки! Държава на мафията!

Oтговора1
коментар

абе, Асенов,

Не си бил истински роб преди тези 30 години! Роб означава човек без никакви права? Какви права нямаш, бе глу--пак? Искаш ли партийният секретар да ти казва дали си подходящ или не за работата, която обичаш? Искаш ли ОФ-то да преценява дали ще учиш или не? Искаш ли да си оставиш здравето по "национални бригади" в Димитровград, Перник-Волуяк? Искаш ли най-далечното пътуване на запад да е ГДР? Не си видял истинска мафия, защото не позваваш миналото! А КОЙТО НЕ ПОЗНАВА МИНАЛОТО, НЯМА БЪДЕЩЕ!!!

коментар

изводите: 11:02, 10.11.2019

Ченгетата куманизи и КГБ добре ни подредиха...още 30 ще минат.

Oтговора0
Вашият коментар през Facebook

Изпрати новина