Трябва ли религията да има свое място в българското училище? Въпросът, който периодично се връща в обществения дебат, отново излезе на преден план през 2025 г., когато Министерството на образованието и науката представи идеята за предмет „Добродетели и религии“. Година по-късно, при управлението на друго правителство, предложението вече е част от законодателния дебат, а намерението е новият предмет да започне да се изучава от учебната 2027/2028 г. Предвижда се задължителен час, в който учениците ще могат да избират между различни програми – включително конфесионални, свързани с конкретна религия, и неконфесионална, насочена към етика, добродетели и гражданско образование. Предметът е предвиден да бъде без оценяване, а изборът на програма ще се прави от ученика и родителите му.

Именно чувствителността на тази тема обаче не е случайна. Дебатът за мястото на религията в образованието неизбежно се преплита с въпроса за нейната роля в българската история и в изграждането на националната идентичност. Независимо от различията в съвременните позиции, историческото значение на религията за българското общество е трудно да бъде пренебрегнато. Тя е едно от малкото неща, които обединяват българите в Османската империя във вековете преди Освобождението. Религията е сред основите, върху които нашите предци се обединяват около обща кауза и започват борбата за независима българска църква, довела до отделянето на Българската екзархия от Вселенската патриаршия. Създадената Екзархия впоследствие се превръща в една от основните институции за запазване на българската национална идентичност и в земите извън новоосвободеното Българско княжество – Македония и Одринска Тракия.

Въпреки несъмнения принос на религията обаче, още нашите първи възрожденци осъзнават, че ролята на религията не трябва да бъде доминираща в образованието на идните поколения, вярвайки, че светското образование, основано на научни принципи, е далеч по-важно както за бъдещето на самите поколения, така и за развитието на държавата.

Сега, близо 200 години по-късно, след всички повратности на историята, българските управляващи отново решават да направят крачка към религията, вярвайки, че тя ще изпълни ролята на възпитател на учениците. Сякаш напук на всичко, което залива живота ни като технологии, изкуствен интелект, информационна дезинформация, политически и икономически кризи, изменения на пазара на труда и т.н. Българските управляващи виждат решението във връщането на религията между учебните часове. Докато различни страни започват да наблягат все повече на изкуствения интелект, ние обръщаме поглед към миналото, търсейки да намерим някаква утеха за сегашните си неуспехи. Освен това религията е застъпена в различни учебни предмети като история, литература, философия и етика.

Но това дори не е най-големият проблем. Най-съществените въпроси, които възникват покрай новите предложения на правителството, са кой ще преподава, как ще преподава, ще успее ли да обхване религиозното разнообразие на учениците (християни, мюсюлмани, юдеи и т.н.), а какво ще стане с децата, определящи себе си като невярващи, дали религията няма да се превърне в инструмент на политическо влияние, имайки предвид нейната роля преди 1989 г. Или пък се очаква от религията да поеме част от отговорността за възпитанието на децата, която всъщност принадлежи на родителите и учителите?

Толкова въпроси, а толкова малко отговори. Но ако чакаме някой друг да свърши нашата работа, определено сме на грешен път. Още повече, ако очакваме религията да е панацея за предстоящите сътресения в национален и международен план. Може би трябва да потърсим отговорността в себе си, да спрем да търсим утеха в миналото и да започнем да гледаме в бъдещето с перспектива, като се заемем със справянето с предстоящите предизвикателства пред бъдещите поколения ученици. Религията би било по-добре да остане личен избор и извънкласно занимание, което да не се превърне в разделителна ивица между учениците, породена от некомпетентност при неговото преподаване. А ако самите ученици проявяват интерес, училищата биха могли да изградят връзка с различни религиозни институции и да им предоставят възможност да се запознаят отблизо с религията, която изповядват или към която проявяват интерес.

Така религията може да остане личен избор, източник на духовност и възможност за търсене на отговори. Тя никога не е излишна — напротив, има своето важно място, но не може да даде отговор на всички наши въпроси, разбира се, ако това е нейната цел.

Автор: Рамис Мюмюн

Рамис Мюмюн е възпитаник на Пловдивския университет и автор на книгата "История на международните отношения".