Казват, че любовта може да се превърне в истински пожар, ако човек попадне в капана й и изгуби всякакъв контрол над чувствата си. Едва ли онзи, който е изричал това твърдение, някога си е представял, че то може да описва напълно реална история на човек, влюбен до смърт в жена, която обаче се оказва, че има любовник. А по време на битов скандал се разгаря и пожара – онзи, който изпепелява живота. Буквално.

Днес в рубриката „Невидимите хора” ще ви разкажем историята на 52-годишния Иван от Пловдив, който остава на улицата заради пожар, изгорил преди години дома му, заедно с всичките мечти и надежди за дълъг и щастлив семеен живот. Срещаме се с него в градинка на бул. „6-ти септември”, където го намирам да спи на пейка. До едната му страна стои подпряна бутилка на известна марка безалкохолни напитки с цветна течност вътре, а до нея – куп брошури от големите вериги магазини. Приближавам се, той ме усеща и се разбужда. В първия момент ми се стори, че му е зле – погледът му е леко мътен, а главата му се люшка. Попитах го как е, а той се вгледа в мен, сякаш в опит да ме види по-ясно. Отговори, че е добре. В началото беше настроен враждебно, не му се говореше. Изправи се, направи няколко стъпки покрай пейката, за да се поразтъпче. Набързо измърмори, че не е бездомник, имал си семейство, жена и две деца, имал си дом. Беше нервен, залиташе, сякаш е пиян, но пък говореше свързано и ясно. А след това седна отново, отпусна се затвори очи и сякаш насън започна да псува, а между псувните разказа своето минало.

„Аз съм от Пловдив, но жена ми не беше. Много я харесвах, бяхме още ученици, когато тръгнахме. По-късно се ожених за нея, че била бременна. Отидохме да живеем в село, близо до Пловдив, че там била майка й, щяла да й помага с бебето. През есента роди момче, след две години пак забременя и роди момиче. Всичко изглеждаше чудесно, докато един ден не стана пожара.”

Иван разказа, че една сутрин жена му дала децата на бабата да ги разходи и после му казала, че отива на работа. Той останал вкъщи, имал почивен ден. По едно време дочул скандал в съседната къща – мъж и жена крещели един през друг, обиждали се, чупели предмети.В един момент Иван различил реплика на жената: „Дай си ми децата, бе, тъпънар! Децата, да взема децата!”. Гласът не бил на съседката, а сякаш на неговата собствена жена. Ама тя нали му била казала, че е на работа. Отворил леко прозореца, за да чуе по-ясно дали е тя. Ами тя била! И в този момент усетил да мирише на пушек. Първоначално бил лек – като от цигари. Но после чул пищене от другата страна. Къщата на съседа горяла.

„Не знам как стана пожара. Всички излязоха на улицата, даже и съседите. Тогава нямаше телефони, трябваше някой да изтича до пощата, за да каже да се обадят на пожарната в Пловдив. Хората започнаха да тичат с кофи вода, за да гасят, но къщата беше дървена, много бързо се разгоря. От пламъците захвърчаха искри, които падаха на нашата къща на покрива. И тя дървена. Започнаха да горят и двете. Докато дойде пожарната, почти изгоряха. Всички бяха уплашени. До този момент от уплах не виждах никого, после видях жена ми да стои с децата и комшията почти до мен. Деляха ни двама човека.”

Когато пожарникарите изгасили пожара, всички започнали да се прибират по къщите. Но докато се разминавали с Иван и му казвали: „Иване, Иванее, тая жена къде те намери, Иване! Нито деца имаш сега, нито къща!”. Той се засегнал, спрял човека, който изрекъл това, и се спуснал към него да го бие. Само че няколко от другите минаващи веднага реагирали, хванали го за ръцете, преди да е станала белята, и тогава му разказали, че децата не били негови, а на комшията, с когото жената се занасяла от ученичка. И той си ги искал от много време. Даже я бил заплашвал, че ще си ги вземе с полиция. Затова тази сутрин, като излезли с бабата, той ги примамил да влязат у тях, а бабата изгонил. Тя пък веднага извикала дъщеря си, че онзи си взел децата, тя изтичала да ги прибере и оттам се започнало.

„В крайна сметка той успя да ги вземе – нали нашата къща била изгоряла. Аз обаче нямаше къде да ида и тръгнах пеша за Пловдив, без пари и документи – всичко изгоря. Майка ми и баща ми бяха починали, къщата не беше поддържана много време. Приличаше вече на съборетина – беше от старото строителство с кирпич. Отидох там, но за малко, докато покривът не падна съвсем. После започнах да обикалям на различни места, където да спя. Работя, колкото да си купувам ракия и цигари. Писна ми от тоя живот, майна!”

Започна да псува. Продължаваше да върти очи, сякаш е упоен. Отново стана нервен.

След тази история разбрах, че това, което Иван ми сподели в началото – че имал семейство и дом, е истина, която от минала измамна реалност се беше превърнала в сегашната му истинска опора. Когато се напие, най-вероятно си го представяше ясно – къщата, семейството и уюта, с които за съжаление се беше разминал заради сляпото влюбване и избухналия пожар. Дали обаче подобни илюзии не хранят желанието на още много други хора да продължат напред, макар отстрани живота им да изглежда съсипан или пък в другата крайност – преуспешен?

Ще продължим да търсим отговора!