Преди 150 години, по време на Руско-турската освободителна война, един японски самурай прекосява половината свят, за да се озове на българска земя и да участва в сраженията край Плевен. Казва се Сейго Ямадзава, родом от Кагошима, офицер от императорската японска армия, който влиза в историята като един от първите японци, стъпили в България.

Историята му обаче крие загадка, която води чак до Пловдив – тук, в Регионалния исторически музей, се съхранява японски самурайски меч уакизаши от XVII век. Дали именно това е оръжието, свързало съдбата на японския воин с българското Освобождение? Отговорите търсят двама българи – Иван Ботев и Атанас Владиков, автори на монографично изследване, посветено на Ямадзава и неговото участие във войната.

Иван Ботев е пловдивчанин, който от години живее и преподава в Токио. Между България и Япония той открива не просто лична връзка, а история, която заслужава да бъде изследвана и разказана. На 3 ноември в Епископската базилика в Пловдив ще бъде представена монографията "Първият самурай", която връща към живот малко познатата история на самурая, участвал в Освобождението на България.

Иван Ботев е наш събеседник в TrafficNews за историческите следи на Сейго Ямадзава, загадката около самурайския меч в Пловдивския музей и необикновената връзка между България и Япония.

 

 - Кое провокира интереса Ви към историята на Сейго Ямадзава?

- Като българин, който живее и работи в Япония, отдавна се интересувам от историческите и културните връзки между двете страни. Историята на Сейго Ямадзава ме привлече с това, че съчетава две на пръв поглед много далечни действителности — самурайска Япония и Освобождението на България.

За мен тази тема има и лично измерение. Израснал съм в семейство, свързано с японските бойни изкуства, а баща ми беше дългогодишен преподавател по джудо и джу-джуцу. Интересът към японската култура и воинските традиции съпътства живота ми още от детството.

Когато започнахме да проучваме историята на Ямадзава, установихме, че около личността му са се натрупали множество легенди. Някои го представят като самурай, който доброволно пристига да освобождава България, други разказват за героични сражения с японски меч.

Тези истории са увлекателни, но като изследователи искахме да разберем какво действително се е случило. Така се роди идеята за монографията „Първият самурай“, в която се опитахме да възстановим неговата история чрез японски, руски, български и други исторически източници.

- Как един японски военен, роден в Кагошима, се оказва в центъра на събитията около Освобождението на България? Какво знаем за причините, поради които Ямадзава избира да замине с руската императорска армия?

- Присъствието на Ямадзава на Балканите е пряко свързано с модернизацията на Япония след Реставрацията Мейджи през 1868 г. По това време японското правителство активно изпраща свои офицери в чужбина, за да изучават организацията, въоръжението и тактиката на западните армии. Ямадзава вече има значителен международен опит. През 1871 г. е изпратен в Съединените щати, а по-късно продължава военното си обучение и служба във Франция. Когато през 1877 г. избухва Руско-турската война, японските власти решават да го изпратят като военен наблюдател към руската армия.

В монографията представяме конкретни японски архивни документи, които проследяват подготовката на мисията му, включително телеграма от 27 април 1877 г. и последвалата кореспонденция относно прикрепянето му към руското командване. Особено интересен е документ от 30 юни 1877 г., според който Ямадзава е пристигнал в Главната квартира на руската армия и е бил приет от главнокомандващия, великия княз Николай Николаевич. Документът разкрива и нещо любопитно — японският офицер е получавал изключително внимание от руското командване, въпреки присъствието на множество чуждестранни военни представители.

Следователно Ямадзава не пристига на Балканите като самостоятелен доброволец, а с официална мисия. Но, както показват архивите, неговото присъствие впоследствие придобива много по-интересни измерения от обикновеното военно наблюдение.

- През 1877 г. Япония е в период на дълбоки промени след Реставрацията Мейджи. Какъв човек е Сейго Ямадзава и какво означава да бъдеш самурай в епоха, когато традиционният свят на самураите постепенно изчезва?

- Ямадзава е представител на едно изключително интересно поколение, което преживява прехода от феодална към модерна Япония. Роден е през 1846 г. в Сацума, днешната префектура Кагошима — област с дълбоки самурайски традиции, изиграла ключова роля в политическите промени през XIX век. Той израства в среда, в която воинската чест, дисциплината и вярността към дълга са основни ценности. Същевременно се превръща в професионален офицер от новата японска императорска армия.

Има едно забележително историческо съвпадение. През 1877 г., докато Ямадзава се намира на Балканите, в родната му Сацума избухва въстанието на Сайго Такамори, известно като последното голямо самурайско въстание. Докато в Япония традиционният самурайски свят преживява своя драматичен залез, един човек, произхождащ от същата среда, наблюдава модерна европейска война на хиляди километри от родината си.

В книгата разглеждаме Ямадзава именно като олицетворение на този преход — човек, който съчетава самурайския произход и традиционните воински ценности с професионализма на модерния офицер.

- Какво Ви показват документите за неговата действителна роля при Плевен? Участвал ли е непосредствено в бойните действия и в кои конкретни сражения?

- Това е един от централните въпроси в нашето изследване. Ямадзава официално е изпратен като военен наблюдател, но японските архивни документи показват, че неговата дейност вероятно не се е ограничавала само до наблюдение от безопасно разстояние.

В няколко документа се съдържат сведения за присъствието му сред действащите руски части, за поведението му под артилерийски огън и за проявената от него забележителна храброст. Особено важно е, че тези характеристики присъстват в официални документи, съставени непосредствено след събитията, а не единствено в по-късни популярни разкази. 

Въз основа на съпоставянето на японските архивни сведения с хронологията на военните действия разглеждаме като най-вероятни два епизода, при които Ямадзава би могъл да е участвал непосредствено в бойната обстановка — Третата атака при Плевен през септември 1877 г. и последвалите операции при Горни Дъбник през октомври същата година.

В книгата обсъждаме и възможността той да е изпълнявал преки бойни или командни функции. Тук обаче е необходимо едно важно уточнение. Разполагаме с документални свидетелства за присъствието му в бойна среда и проявената храброст, но засега не сме открили документ, който категорично да установява точно в коя атака е участвал или какво подразделение е командвал.

Затова представяме тези заключения като аргументирана историческа реконструкция, а не като окончателно доказан факт.

- Знае се, че Ямадзава получава руски и румънски отличия. Какво разкриват наградите за неговото участие във войната? Има ли свидетелства от съвременници, които описват поведението му на бойното поле?

- Военните отличия са сред най-важните доказателства, че участието на Ямадзава във войната е било високо оценено. В японските архиви открихме документи, свързани с награждаването му с руския орден „Свети Владимир“ IV степен с мечове и бант — отличие, което има особено значение в контекста на военните заслуги. Документирани са също руско възпоменателно военно отличие и румънският медал „Преминаване на Дунав“, известен и като „Дунавски кръст“.

Още по-интересни са сведенията за неговото лично поведение. Японските документи използват изрази, които могат да бъдат преведени като „под артилерийски огън“, „спокойно и хладнокръвно поведение“ и „особено забележителна храброст“. Разполагаме и с независимо руско свидетелство. В дневника си руският офицер Михаил Александрович Газенкампф, който лично се среща с Ямадзава през юни 1877 г., го описва като сериозен, невъзмутимо спокоен човек, който се държи с голямо достойнство. Газенкампф дори го определя като най-интересния сред чуждестранните военни представители. Особено впечатляващо е, че руското описание на характера му съвпада с характеристиките в японските документи.

Тези свидетелства ни позволяват да изградим сравнително убедителен образ на Ямадзава като дисциплиниран, хладнокръвен и смел офицер, спечелил уважението на руското командване.

- В Регионалния исторически музей в Пловдив се съхранява японски меч уакизаши, за който се предполага, че може да е свързан със Сейго Ямадзава. Какво успяхте да установите за произхода му? Има ли доказателства, които свързват оръжието конкретно с него, или засега говорим за хипотеза?

- Мечът е една от най-интересните загадки, разгледани в нашата книга.

Става дума за автентичен японски къс меч — уакизаши, изработен през XVII век, който днес се съхранява в Регионалния исторически музей в Пловдив. В хода на изследването разгледахме историята на неговото идентифициране и се консултирахме със специалисти по японски мечове. Особено ценна беше помощта на Робърт Хюз, специалист по японски мечове и бивш преподавател в университета „Тойо“ в Токио, който предостави експертно становище за оръжието. Успяхме да установим, че мечът е свързан с известната японска ковашка традиция Едо Ишидо и че острието може да бъде отнесено към втората половина на XVII век. Що се отнася до предполагаемата му принадлежност на Ямадзава, трябва да бъдем внимателни. Възможността той да е донесъл или оставил подобно оръжие в България е интересна, но към момента не разполагаме с документално доказателство, че конкретният меч е бил негова собственост.

Това остава една от хипотезите, които разглеждаме в монографията.

- По острието има надпис, който се предава като „Бушуджу Ишидо Хата Торен“. Какво означава той? Може ли да разкрие името на майстора, школата, мястото на изработване или обстоятелствата, при които е създаден мечът?

Това е един от случаите, в които японският език и познаването на историческите традиции могат да ни помогнат да научим изключително много за един предмет. Надписът гласи „Бушу-джу Ишидо Хата Торен“. „Бушу-джу“ означава, че майсторът е живял и работил в областта Бушу — историческо название на територия, включваща района на днешно Токио. „Ишидо“ обозначава известна школа в японското ковашко изкуство. Според експертния анализ на Робърт Хюз надписът насочва към майстора Хата Морихиса, известен по-късно с името Торен, представител на школата Едо Ишидо.

Морихиса е работил основно през XVII век, като през 1676 г. приема монашески статус и започва да използва името Торен. Това е особено важно, защото позволява да датираме острието по-конкретно — вероятно след 1676 г. Майсторът е принадлежал към традиция, известна с изработването на висококачествени остриета, а неговите произведения са били оценявани и според техните режещи качества.

Следователно надписът ни дава ценна информация за произхода, школата и приблизителната датировка на меча. Но той не ни казва кой е бил неговият собственик през XIX век или как оръжието е попаднало в България.

- А как изобщо  мечът е попаднал в България? Какво показват музейните документи за пътя му от първоначалното му откриване до постъпването му в Пловдивския музей през 1957 г.? Има ли празнини в историята му, които все още не могат да бъдат запълнени?

- Това е въпросът, на който все още нямаме окончателен отговор. От музейните сведения знаем, че мечът първоначално е бил включен във фонда на Археологическия музей в Пловдив като „генералска сабя“ с инвентарен номер 94. Дълго време истинският му произход не е бил разпознат.

През 2001 г. японският изследовател Йоичи Мацумото посещава Пловдив, а през 2005 г. Юко Накаджима, работеща в града по линия на Японската агенция за международно сътрудничество, също се включва в проучванията. При съпоставянето на музейните описи с реалния предмет става ясно, че не става дума за обикновена генералска сабя, а за автентичен японски уакизаши.

През 2011 г. японският майстор на бойните изкуства Гензан Такемура посещава Пловдив, разглобява внимателно меча и заснема надписа върху острието. Това позволява по-нататъшното му идентифициране. 

Що се отнася до пътя на меча до България, разглеждаме няколко възможности. Една от тях е свързана с обстоятелството, че след Освобождението Пловдив се превръща във важен административен и военен център. Тук функционира Временното руско управление и се поставят основите на първото българско военно училище. В книгата обсъждаме хипотезата, че Ямадзава би могъл да е оставил меча като символичен дар или спомен на представители на военните власти.

Но подчертавам — това е хипотеза, а не установен исторически факт. Засега не разполагаме с непрекъсната документална история на оръжието от XIX век до неговото появяване в музейните фондове.

Относно посочената 1957 г. — тя трябва да бъде проверена допълнително спрямо първичната музейна документация, тъй като наличните в монографията сведения не позволяват да възстановим с категоричност всички обстоятелства около тази дата.

- Ако не може категорично да се докаже, че мечът е принадлежал на Ямадзава, как трябва да бъде представян пред публиката? Възможно ли е да е принадлежал на друг японец, или самото му присъствие в България е историческа загадка, която тепърва предстои да бъде разрешена?

- Според мен най-правилно е мечът да бъде представян като автентичен японски исторически артефакт от XVII век, чийто път до България все още не е напълно изяснен. Не е необходимо непременно да докажем, че е принадлежал на Ямадзава, за да оценим неговото историческо и културно значение. Интересното е, че по време на нашето проучване открихме японски архивен документ, който разкрива нещо досега слабо известно — Ямадзава не е бил единственият японец, достигнал до руската Главна квартира през 1877 г. В документа се споменава и Ямамото Кийотака, който е пристигнал заедно с него. Това откритие поставя нови въпроси за японското присъствие по време на войната.

Разбира се, нямаме основания да свързваме конкретния меч с Ямамото, но самото установяване на още един японец показва, че историята може да е по-сложна, отколкото сме предполагали. Възможно е оръжието да е попаднало в България и по съвсем различен път. За мен най-интересното в историческите изследвания е именно това — понякога едно откритие не дава окончателен отговор, а отваря нови въпроси.

- В изследването работите заедно с Атанас Владиков. Как се срещнаха вашите интереси и как разпределихте работата по книгата?

- С Наско имаме интересна обща история. И двамата сме следвали в един и същ университет в Съединените щати, а наскоро имахме възможност да се видим и в Токио. Освен интереса към Япония ни свързва и увлечението по бойните изкуства и тяхната история. Затова темата за Сейго Ямадзава се оказа естествена пресечна точка на нашите интереси. 

При работата по книгата всеки от нас допринесе със своята експертиза. Аз се съсредоточих основно върху японската страна на изследването — историческия контекст на епохата Мейджи, издирването и анализа на японските архивни документи, както и превода и интерпретацията на японските първоизточници. Наско пое изследването на руските военни свидетелства, българския исторически контекст, Плевенската епопея, самурайските традиции и въпросите, свързани с японския меч в Пловдив.

Разбира се, това не беше строго разделена работа. Постоянно обсъждахме откритията си, сравнявахме източниците и проверявахме взаимно хипотезите си. В крайна сметка се получи монография от 344 страници, която обединява различни научни перспективи и представя значителен корпус от архивни документи, исторически свидетелства и теренни проучвания.

- Кои източници се оказаха най-ценни за реконструкцията на живота на Ямадзава — японски архиви, руски военни документи, европейска преса или свидетелства на негови съвременници? Имаше ли откритие, което промени първоначалната Ви представа за него?

Най-ценни за мен бяха японските архивни документи, съхранявани в Японския център за азиатски исторически записи — JACAR. В книгата представяме и анализираме 27 японски архивни документа, свързани с военната кариера на Ямадзава, изпращането му в Европа, участието му в Руско-турската война и получените отличия. Особено интересни са документите, които описват поведението му под артилерийски огън и проявената от него храброст. Те ни позволяват да погледнем отвъд официалното му определение като военен наблюдател.

Сред руските източници бих откроил дневника на Михаил Газенкампф, който лично се е срещал с Ямадзава и оставя много интересно описание на неговия характер. Но може би най-неочакваното откритие беше документът, в който се споменава Ямамото Кийотака. Оказа се, че Ямадзава е пристигнал в руската Главна квартира заедно с друг японец, за когото досега разполагахме с изключително ограничена информация.

Това откритие е важно, защото разширява представата ни за японското присъствие по време на войната.

Историята, която първоначално изглеждаше като биография на един-единствен японски офицер, постепенно се превърна в изследване на ранните контакти между Япония и Европа в един много по-широк исторически контекст.

- Вие живеете и работите в Япония. Имаше ли затруднения при достъпа до япоснските архиви? Срещнахте ли трудности с езика, различните системи за транскрипция на имената или достъпа до първоизточници?

- Япония разполага с изключително богато документално наследство, а дигитализацията през последните години значително улеснява работата на историците. Например чрез JACAR могат да бъдат открити и разгледани множество документи от периода Мейджи, включително военна и дипломатическа кореспонденция. Но достъпът до документите е само първата стъпка. Истинското предизвикателство е тяхното разчитане и правилно тълкуване.

Японските официални документи от XIX век често са написани на исторически форми на езика, с архаична граматика, специфична военна терминология и особености в употребата на йероглифите. Допълнителен проблем създават различните начини за изписване на имената.

Самият Ямадзава се среща в руските източници като „Ямазава“, а в други документи се наблюдават различия както в транскрипцията, така и в начина на представяне на неговото име и звание. Това може значително да затрудни издирването на информация, особено когато се работи едновременно с японски, руски, български, френски и английски източници.

За мен като изследовател, който живее в Япония, голямо предимство беше възможността да работя непосредствено с японските материали и да се консултирам с местни специалисти. Особено ценна беше научната подкрепа на проф. Джунко Сугахара от университета „Нишогакуша“, която съдейства при издирването и анализа на японски архивни материали и прие да бъде един от научните рецензенти на книгата. 

Но бих подчертал, че най-важното не е просто да откриеш непознат документ, а да успееш да го поставиш в правилния исторически контекст.

- През 2009 г. в Токио на събитие, посветено на възстановяването на дипломатическите отношения между България и Япония, присъства Такеми Сасамори — потомък на Ямадзава. Успяхте ли да проследите семейната памет за неговия предшественик? Запазен ли е споменът за България в неговия род?

- Това е много интересен аспект от историята на Ямадзава. В монографията отделяме специално внимание на неговите потомци и на родословието на фамилията Ямадзава. През 2009 г. Такеми Сасамори е поканен от Посолството на Република България в Токио да присъства на честванията по повод 50-годишнината от възстановяването на дипломатическите отношения между двете страни.

Това е особено символичен момент — повече от 130 години след Руско-турската война потомък на японския офицер участва в събитие, посветено на българо-японските отношения. Интересно е, че Сасамори също е свързан с традиционните японски бойни изкуства, по-специално с кенджуцу — изкуството на японския меч. Това показва приемственост на определени воински традиции в семейството.

В рамките на изследването проследихме родословни сведения за Ямадзава и неговите наследници, включително статута на фамилията след получаването на баронска титла през 1895 г. Що се отнася до конкретните семейни спомени за България, тук трябва да бъдем по-предпазливи. Нямаме достатъчно преки свидетелства, за да твърдим, че споменът за участието на Ямадзава във войната е бил непрекъснато предаван от поколение на поколение. Но присъствието на негов потомък на официалните чествания през 2009 г. показва, че тази историческа връзка продължава да има значение и днес.

За мен това е един от най-хубавите аспекти на историята — събития отпреди близо век и половина продължават да свързват хора от България и Япония.