След края на Първата световна война България е разтърсена от тежка икономическа криза, политическа нестабилност и дълбоко обществено разочарование. Националният идеал е разбит. В тази напрегната обстановка през 1919 г. Българската работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти) се преименува в Българска комунистическа партия и се превръща в секция на Третия интернационал, възприемайки революционния модел на болшевиките. Политическото напрежение ескалира след Деветоюнски преврат през 1923 г. организиран от „Народния сговор“ и „Военния съюз“.

Първоначално БКП запазва неутралитет. Под натиска на Комунистическия интернационал, без съществени вътрешни разисквания, позицията на партията претърпява коренна промяна и тя започва подготовка за въоръжен метеж с цел взимане на властта по насилствен начин и установяване на работническо-селско правителство. Така избухва Септемврийско въстание — зле координиран опит за превземане на властта, който бързо е потушен с тежки жертви и от двете страни. След провала БКП преминава в нелегалност, а повечето от нейните структури за унищожени. Но това не отчайва българските комунисти. През цялата 1924 г. страната е обхваната от серия въоръжени акции и политическо насилие организирани именно от тях. Но това не е всичко. Те тепърва готвят най-тежкия си удар. През 1925 г. Българска комунистическа партия започва подготовка за ново въоръжено въстание.

Централното ръководство на нейната Военна организация предлага извършването на атентат в софийската църква Света Неделя (тогава „Св. Крал“), който да ликвидира държавния и военния елит, събрал се на едно място. Замисълът на комунистите е атентатът да постави началото на планираното “въстание”. Планът е приет и бързо приведен в изпълнение.

На 16 април 1925 г., по време на погребението на генерал Коста Георгиев в софийската катедрала “Света Крал” избухва мощен взрив. Атентатът е внимателно подготвен от Военната организация на БКП, която предварително укрива десетки килограми експлозиви в покрива на храма. Взривът разрушава купола на църквата и превръща мястото в сцена на хаос и разруха. Загиват около 150 души, а над 500 са ранени. Сред жертвите има десетки висши офицери — удар, който няма аналог в българската военна история. Всъщност, толкова висши военни България не е дала като жертви в четирите войни от Освобождението до тогава. Атентатът остава в историята като един от най-кървавите терористични актове в Европа през ХХ век.

Реакцията на властта е незабавна — обявено е извънредно положение, започват масови арести и жестоки репресии. Голям брой от организаторите са заловени или убити, а други бягат в Съветския съюз, където намират смъртта си при сталинските чистки. Събитията от пролетта на 1925 г. не само осуетяват плановете за ново въстание, но и довеждат до почти пълното разгромяване на комунистическото движение в страната за години напред благодарение на правителството на Александър Цанков и един от най-великите български полицейски служители - Пане Бичев, за съжаление, непознат за масовия гражданин днес.

Автор: Рамис Мюмюн

Рамис Мюмюн е възпитаник на Пловдивския университет и автор на книгата "История на международните отношения".