Има нещо дълбоко сбъркано в начина, по който държавата се отнася към крайнодесните и неонацистките групировки, които от години се подвизават в България.
Когато някой трябва да бъде бит, сплашен или унизен – те са „хулигани“. Когато трябва да се разследва престъпление – са просто „младежи“. Когато трябва да се направи показна акция – изведнъж стават „неонацистка организация“, срещу която държавата героично се изправя.
А после всичко утихва. Това не е нов модел.
В България от години съществуват крайни футболни агитки, скинарски групировки, неформални националистически мрежи и всевъзможни „патриотични“ формирования, в които границата между футболното хулиганство, крайната идеология и откровеното насилие отдавна е размита. Самото съществуване на такива групи не е тайна за службите. Напротив – полицията ги наблюдава именно защото знае кои са, къде се събират и на какво са способни.
И тук възниква неудобният въпрос: ако държавата знае за тях, защо обикновено се сеща да действа едва когато има обществена нужда от зрелище?
Всички тези формирования и особено агитките не са само хора, които ходят на мачове. В различни периоди и в различни държави подобни среди са били използвани като инструмент за натиск, провокации и улична мобилизация. Те са удобни точно защото са агресивни, организирани и готови да действат там, където нормалният гражданин не би отишъл.
Защото въпросът не е само кой е нацист. Въпросът е кой знае за него, кой го наблюдава, кой го оставя да действа и кой се сеща за него едва когато стане политически удобно.
И точно тук стигаме до Пловдив.
След убийството на Георги Кузев на Младежкия хълм започна да излиза информация за радикализирани младежи, за „ловци на педофили“, за влиянието на Ален Симеонов и за неговия руски вдъхновител Максим Марцинкевич – Тесак. Видяхме постовете на бащата на Михаела, който раздава заплахи, майката със символа Z на профилната снимка. Появиха се снимки с нацистки символи, жестове и съдържание, което трудно може да бъде обяснено просто с „лоша шега“ или младежко хулиганство. Също не е ясно доколко непълнолетните разбират в дълбочина идеологиите, която имитират.
В началото дори полицията не изглеждаше особено впечатлена от идеологическата страна на историята. На първия брифинг директорът на ОД МВР-Пловдив Васил Костадинов беше попитан дали младежите са свързани с екстремни субкултури.Отговорът му беше: „Не зная и не съм запознат с тези идеологии...“
Само че седмица по-късно вече има друга картина.
Местната полиция се сети, че в Пловдив има хора, които се събират в неонацистки клуб. Извадиха стари досъдебни производства. Влязоха в новините с 18 задържани за една вечер. След това бройката се сви до трима обвиняеми. А след това до 1 задържан. Дори се стигна до абсурдната ситуация полицията да обяснява как адвокатът на единия задържан пречи на държавата да се бори с фашизма.
Само че пряка връзка между този клуб и убийството на Младежкия хълм няма. Единственото , което ги свързва е познанство между един от членовете му и един от участниците в нападението на Кузев. Но ако критерият е „познава се с някого“, тогава в Пловдив вероятно ще трябва да арестуваме половината град.
Това вече не е борба с неонацизма. Това е статистика.
И докато полицията прави впечатляващи акции, един много по-важен въпрос остава на заден план. Какво се случи на Младежкия хълм? Кой е организирал групата? Какво е довело тези деца до идеята, че могат да бъдат съдии, следователи и палачи едновременно? Кой ги е радикализирал? Кой ги е учил, че човек може да бъде пребит, защото е определен като „педофил“, „гей“, „чужденец“ или просто различен? И най-вече – какво са знаели институциите за тях преди убийството?
Защото това е същината.
Не дали в Пловдив има петима, десет или двадесет неонацисти. А дали някой е знаел за тях и не е направил нищо. Все пак местната структура на "Blood and Honor" действа от 2003 година! И тук стигаме до една стара българска схема. Държавата често има две отношения към радикалните групировки: официално ги преследва, а неофициално ги наблюдава, използва или просто ги държи „под ръка“.
Службите едва ли някога ще си признаят , че подобни групи се използват за провокации. Но тогава защо тези среди толкова често се оказват удобни за политическата конюнктура?
Защо едни и същи хора могат с години да бъдат известни на полицията и службите, а държавата да не намира особена причина да се интересува от тях, докато изведнъж не стане необходимо да покаже колко решително се бори с фашизма? Това е големият проблем на „нацистите за ежедневна употреба“.
Неонацистите „от запаса“ са удобен враг. Можеш да покажеш няколко снимки със свастики, да задържиш 18 души, да дадеш пресконференция и да кажеш: „Вижте, държавата се бори с неонацизма.“
Само че след седмица еуфорията ще мине. Арестуваните ще бъдат освободени или глобени. Клубът вероятно ще затвори за известно време. Но истинският проблем ще остане. Радикалните мрежи в социалните мрежи, затворените групи в Телеграм, пропагандата, финансирана от мрежи, свързани с Русия, клиповете с насилие , които се разпространяват в тик- ток.
Децата нямат място нито в неонацистките, нито в рашистките групи. Защото ако тази пропаганда не бъде пресечена, престъпленията, извършени за престиж в социалните мрежи, разпознаваемост или принадлежност към дадена група ще се увеличават. Защото при убийството на Младежкия хълм двигател е била не идеология, а дигиталната идентичност. Престъплението е било извършено така, че да бъде превърнато в съдържание. Да не забравяме , че петима са били Георги, а други петима са снимали и са излъчвали гаврите в социалните мрежи. Ако тази отровна среда не бъде разградена до основи , /което е дълъг и труден процес, който изисква работа и постоянство/, основната причина за престъплението ще остане непокътната. И то няма да е последно.
Само с показни акции и арести на пенсионирани скинари това няма да стане.
Още от категорията
Виж всички
Да осъдиш медия е сложно. По- лесно е да я разориш!
Темите на Traffic News
