Илиян Савков е роден в Кричим. Завършва Английската гимназия в Пловдив. Работи живопис, карикатура, рисунки, колажи. Дълги години е карикатурист на в. "Стандарт". Носител е на много награди от конкурси за карикатура от Дома на хумора и сатирата в Габрово, от форуми в Сърбия, Япония, Хърватия, Русия, Турция, Италия. Негови самостоятелни изложби живопис са показвани в Българския културен институт- Варшава, Класици на изобразителното изкуство, Пловдив, Артеа център, Варна, Галерия Фойлз- Лондон, Българско посолство - Лондон, но всъщност  мнозина го познават като карикатурист. Заедно с колегите си  Алла и Чавдар Георгиеви, Анатолий Станкулов, Ивайло Нинов, Иван Кутузов, Илиан Савков, Маргарита Янчева, Христо Комарницки и Чавдар Николов е член на  „Дружество на невъзпитаните карикатуристи“.  Техните сатиричните прозрения са сред  най- невъзпитаните и безжалостни  карикатури,  насочени към властта във всичките й измерения.

Савков  се завръща в Пловдив с една вълнуваща изложба в галерия Aeterna в Безистена на Главната. Откриването е на 5 септември от 19 ч.  Куратор на „Пейзажи и типажи от Пловдив (инвенции)” е меценатът, колекционер и галерист Димитър Инджов. Изложбата е  своебразен жест към любимия на художника Пловдив в навечерието на празника на града, тъй като експозицията включва картини от емблематични места под тепетата.

  - Илияне, завръщаш се в любимия град подобаващо за един артист – с изложба. Какво ще видят ценителите в експозицията, която ще подредиш в галерия Aeterna?

- Стана така, че живях двайсет години в Пловдив и трийсет и седем в София. Сега съм в трети пловдивски период. Завръщането на блудния син! Миналата есен се прибрах, след като вестникът, за който рисувах карикатури, де факто фалира. Тук в Пловдив можех да продължа да рисувам. Започнах пловдивския цикъл веднага, след като се установих тук. Стана естествено, всичко наоколо ми беше и познато, и ново... Бях правил много пловдивски рисунки, скици, акварели, рисувани и събирани с години. Извадих ги от папките, цял куп..... Като ги наредих, зазвучаха като импресия за Пловдив. Прииска ми се да ги вдигна на голям формат, да завърша нещо, което съм започнал. Реших да събера заедно емблемите на града и мои лични визии и моменти. Да го има Пловдив - познат и непознат. В изложбата има и портретни рисунки на пловдивчани. Като съм в заведение с компания, винаги рисувам хората около мен. С времето става нещо като дневник. Избирах мотивите, но не съм влизал в ретроспекция от случки, спомени, събития и каквато и да е фактология. Селекцията е безметежна, интуитивна, импулсивна - само изображение със свое очарование. Зад това няма нищо повече за разказване.

 - Защо и как се случи завръщането към старата любов – живописта, след годините на фронта на карикатурата?

 -  Аз съм имигрант в карикатурата. В началото на 90-те бях в много тежка криза и безизходица. Нямах работа, нямах пари, нямах ателие, нямах статута на художник, защото не бях завършил академията. Всъщност в 1991-а ме приеха за студент по живопис в един университет в Илинойс, Щатите, но не заминах. Останах в България. Тогава станах карикатурист. Започнах да пращам карикатури на международни конкурси по-скоро като отчаян опит, без никакви очаквания. Резултатите бяха направо шокиращи. Още с първите изпратени карикатури получих награда от конкурса „Йомиури Шимбун“ в Токио, Япония. Това е най-големият конкурс за карикатура в света. Наградата се допълваше от сто хиляди йени.Последваха още четири награди на същия конкурс, една от остров Хокайдо и от други страни. Кризата на 90-те я преживях с йени. През 2006-а започнах работа във вестник „Стандарт“ като редакционен карикатурист. Чавдар Николов ме представи на Иван Матанов, който ме одобри. След 12 много напрегнати години в политическата карикатура напуснах вестника и се върнах в Пловдив и в живописта. Правил съм всичко възможно да не спирам да рисувам. Карикатурата беше убежище с особено очарование и много предизвикателства.

- Учил си се при двама изключителни артисти проф. Вихрони Попнеделев и проф. Иван Кирков. Разкажи за срещите с тях? Кои са уроците и случките, които помниш и до днес?

- С Вихрони се запознах през 1983-а. Бях му ученик до 1989 г. Той в онези години беше цветен прозорец в оловносивата българска арт среда. Възхищавах се на живата и лъчезарна звучност на работите му. Творбите му излъчват радост и жизненост. При него започнах с живописта. Не устоях на изкушението. В неговия курс се работеше много здраво. Пълна концентрация и максимална мотивация и трудолюбие у всеки. Аз му дължа всичко, което имам като пластична грамотност, мислене и отношение към работата. Той ме изгради професионално. В самото начало на заниманията ми по живопис, току-що бях започнал цветните етюди на човешка фигура, се случи нещо, което промени за мен всичко. Завършвахме работите, цветният курс бе осем академични часа, Вихрони обикаляше и коментираше емоционално и по същество кой какво прави. Като застана зад мен, вгледа се в моята учебна картинка, и извика весело: "Илиянец, ми това как го направи?..." Тогава се усетих, че четката е в лявата ми ръка, несъзнателно съм работил този етюд с нея. Аз по рождение съм левичар, но в първи клас в училище ми наложиха да пиша с дясната ръка. Това се оказа, че ще има трайни последици... Вихрони продължи с коментара: "Ще ме шашнеш.... Като Пикасо е!" Тогава започнах да рисувам и с молив с лявата ръка, но беше адски бавно и трудно, трябваше много воля и търпение. Та за това станах художник на петдесет години. С много работа всеки ден! Имах и още един голям, уникален шанс. Да се запозная с проф. Иван Кирков. Той ме спаси като артист. Извади ме от мъртвото вълнение. Поводът беше драматичен, бях в тъмен лабиринт. Първите му думи като се видяхме през юли 1987-а, бяха: "Абе, мойто момче, ти знаеш ли, че си голям художник?..." Той така и си остана единственият, който дълги години ме подкрепяше с всички сили. Носих му години мои работи, нареждах ги и правехме конферанс. Той ме оформи и професионално, и културно, и естетически, и като мироглед. Проф. Иван Кирков е космос. Той е фигура без аналог в съвременното българско изобразително изкуство, култура и естетика.

Илиян Савков с Вихрони Попнеделев

 - Ти си един от невъзпитаните карикатуристи, какво ви ядоса толкова, че да загърбите добрия тон?

- Иронията в заглавието на групата, в която участвах, опира до една публична тайна - състоянието на медиите в България. Политическата карикатура като понятие няма смисъл в рамките на добрия тон. Това е оксиморон. В изявите на групата се отпуши критиката към политическия елит в България. Групата стана своеобразен Хайд парк, където всеки можеше да бъде свободен с политическа ирония и сарказъм.

 - А има ли карикатура, която да не хапе?  Толкова ли е опасна като жанр, че е в състояние да предизвика това, което се случи в редакцията на Шарли Ебдо?

- Хуморът е черта на свободния човек. Диктаторите го забраняват и преследват. Шарли Ебдо стана жертва на цивилизационния конфликт между свободата и фундаментализма. Сократ плаща с живота си за ироничния си и хаплив език. Колко ли шутове са загубили главата си? Карикатуристите също плащат цената на рисковете на професията.  Добрият тон и политическата карикатура не вървят ръка за ръка. Де факто те взаимно се изключват. Всеки автор сам определя до къде да стигне. Силната и остра политическа карикатура е традиция в страните с дълга демократична традиция. Сигурно английските медийни карикатуристи тук биха били уволнени тутакси, още след първата весела рисунка.

 - В последно време обаче май се оказва, че медиите нямат нужда от политическа карикатура…

 - Свиването или направо премахването на карето за редакционна карикатура е част от стремежа за пълен контрол в корпоративните медии в България. Словото може да бъде тотално редактирано-контролирано-цензурирано. Но с изображението е друго. То е по-неуловимо, може да провре зловредно и подривно послание "между редовете". Така рисувах и аз моите карикатури. С езоповски код. Все пак като гледам в интернет големите агенции и издания, виждам, че политическата карикатура е в цветущо здраве. Присъства навсякъде всеки ден.  Карикатурата е перла на интелекта и художествената креативност. Тя е твърде очарователен и автономен художествено-журналистически-философски бранд на мислещия човек. Ще я бъде. И в България това ще стане.  Но процесът на възстановяване на нормалността тук е твърде бавен и болезнен.

 - Оттук насетне накъде? Изложбата в Пловдив означава ли, че ще пуснеш котва под тепетата?

 - Сега съм в Пловдив. Имам ателие, условия за работа и цялото време. Имам големия шанс да се издържам от това, което искам да правя - арт. Галерист ми е Димитър Инджов и той направи възможно това да се състоя като художник. Става въпрос за двадесетина години тотална подкрепа, период, в който не съм спрял нито ден. Не е пропуснал нито веднъж да осигури всичко, от което зависи работата ми в студиото. Неговите субсидии и куражът, който ми дава постоянно, ме държат активен, с много часове работа в студиото. Когато ми е било най-трудно, съм си казвал само едно - не спирай, давай и днес! Животът е много динамичен. Не кроя планове, не чертая стратегии. Всеки ден работя до един момент, в който - след много работа,усещам, че повече не мога да следя какво иска картинката, за да върви. Тогава спирам.

 - Как започна това творческо партньорство с Инджов?

 - Запознах се с Димитър Инджов преди повече от двадесет години. Като ми предложи да работим заедно, ми каза: „не знаеш какъв късметлия си“. Тогава го приех като клише, общи приказки.... Трябваше да минат години, за да разбера, че той дава тотална подкрепа на артиста да може да работи без да спира. Без да забави, забрави или пропусне нито веднъж да даде спасителния транш през тези две десетилетия. Имаше дълги периоди, в които единствено той ме крепеше, упорито и без уговорки. Димитър Инджов е моят галерист и deus ex machina. Голям късметлия съм! Инджов ме запозна със Стоян Даскалов. Поканата за изложба е от миналата година. Новите работи, пловдивският цикъл го работя специално за страхотната галерия Aeterna.