След незабравимото пътуване до града на мечтите – Хасково (“на мечтите”, тъй като всеки си мечтае да избяга оттам), малко натъжен от ненавременната кончина на Гошо, но също така и доволен от цялостното прекарване, поставих пред семейния съвет въпроса за следващото ни пътуване по широкия свят.

Жената – чумата (свинската) да я тръшне – веднага внесе предложение за Малдивите, на което аз незабавно наложих вето с арумента, че там с Голфа не може да се стигне.

Тъй като съседът Теодор (той и голям бизнесмен) започна да учи турски с Duolingo и вече вместо “Добър ден” поздравяваше комшиите (той така им казва) с “Günaydın”, а и Ердоган, с който имам философски различия, вече не е на власт, се събрахме с жената и реших – отиваме в Истанбул!

Както винаги – се подготвих предварително – с ракия, домати (цяла касетка), хотел – в центъра на града и то две звезди (все пак не съм скръдза) и всички възможни ваксини (все пак отиваме в Азия).

Рано - рано, таканикайки си песента от “Опасни улици” или “Arka Sokaklar”, както би казал Теодор, се включихме в колоната гастарбайтери и потеглихме към югоизточната ни съседка, с която не толкова отдавна сме били една държава.

Тъй като пътят не е кратък, решихме да направим кафе-пауза в българския Лас Вегас – Милко Калайджиево (или както беше познат преди да бъде обявена кандидатурата на г-н Калайджиев за кмет – Свиленград).

Тук е моментът да похваля жената, която с цената на лек скандал успя да ме измъкне от централното казино. Ако не беше тя - щях да остана без пукната пара и дори да профукам Голфа на рулетката.

След това леко лирическо отклонение се отправихме към границата, където чакахме само 5 часа. Отгоре на всичкото турските митничари явно решиха, че жената представлява заплаха за националната сигурност на Република Турция и ни отбиха  за пълна проверка – ракията обаче не можаха да намерят.

Разбира се от безмитния купих няколко стека цигари от известна гръцка “шарена” марка (след като се върнах ги продадох на Теодор с голяма надценка -той по принцип не пуши, но винаги е отворен за изгодни сделки).

Решихме, че повече няма да спираме (преди границата бях напълнил газ догоре) и спазвайки ограниченията (щото турските полицаи – както знаем от горепосочения филм – са много стриктни) - стигнах Истанбул.

Тук Вашият разкачвач ще направи малко отклонение, за да Ви каже, че Истанбул е наистина голям град, в смисъл е два (или повече) пъти по-голям от България. Аз - като човек, който не беше ходил по-далече от Керамоти останах стъписан … ноо само в първия момент - много бързо се окопитих и на десетата минута вече задминавах всичко живо и псувах всички наред на майчин език.

Сравнително бързо стигнахме до хотела – напомни ми на пионерския лагер, на който ходех като дете в Равда – банята беше обща за целия етаж, в съседство имаше джамия и естествено ходжата започваше да пее в 5 часа сутринта, за хладилник – не бяха чували – складирах си провизиите отвън на перваза на порозореца … един гнусен гларус ми открадна кашкавала (много ценен продукт в Турция).

Както отбелязах по-горе – Истанбул е голям град, също така е древен и пълен с история – бил е столица на около три или четири империи. Аз - като високо културен човек , за който животът не е само “йедене и пиенье”, казах на чумата (така ще наричаме жената в това изложение) –трябва да обиколим всички исторически забележителности.

Тъй като екскурзоводът, който намерих ми поиска безбожна цена (чумата да го тръшне), реших, че общата ми култура е достатъчна и аз ще обяснявам на другата (истинската) чума кое какво е.

Взехме метрото до т.нар. “Стар център” и с помощта на едно известно приложение за навигация (бях си заявил от евтиния интернет) започнахме да си повишаваме културата (не че моята може да е по-висока – все пак съм автор (за съжаление непубликуван) на книгата “Изкуството да ремонтираш Голфа си”).

Османците излязоха също толкова долни или дори малко по-долни от византийците – примерно за вход в “Света София” ми поискаха 30 йени лирасъ (на човек). Както казах аз не съм скръндза, а и за култура пари не жаля – платих. Наистина голяма църква, личи си, че хората пара не са жалили. Много исках да запаля една вощеница – ей така – за здраве, но търсенето ми на бабичка, която да продава свещи не се увенча с успех.

За Синята джамия вход нямаше. Лошото беше, че ме накараха да си умия краката, преди да вляза, а аз не си бях прал чорапите от Созопол  хубавото – че жената трябваше да да е в друга част от джамията и имах възможност поне за кратко да се отърва от присъствието й.

Обиколихме и много други забележителности, като няма да Ви отегчавам с детайли, свързани с историята на този наистина забележителен град (използвах думага забележително вече осем пъти в тази забележителна статия).

След толкова много куклтура, реших, че е време да посетя някоя кръчма и да се наградя с местния деликатес кукареч (шиш от агнешки черва) и бира. Второто се оказа голям проблем.

в днешна Турция е изключително трудно да се намери бира (да  не говорим за истински алкохол).

Но аз никога не се отказвам – намерихме и кукареч, и бира. Но … много добро не е на добро – това стана ясно, като дойде сметката. Тъй като бях доста изморен от тежкия културен ден, изпих 5 бири. Каква беше изненадата ми, като разбрах, че цената на една бира (и то не истинска, а 330 мл) е еквивалента на 15 лева!!!!! (да е жива и здава баба ми и голямата й пенсия).

Казах на жената – изчезваме от тая дяволска държава!!!!

С риск да изживея няколко незабравими (и много болезнени поне в началото) години в турски затвор, се качихме на Голфа и по възможно най-бързия начин избягахме от това забравено от БОГ-а място.

Тук е моментът да отбележа, че въпреки всичко – спряхме в Одрин, за да си купим прах и омекотител (жената опра чорапите с тях) и малко борче (което за изненада миришеше на люляк) за огледалото на ГолфУ.

 

*Имената, героите, фирмите, местата и събитията са или продукти на въображението на авторите, или се използват по измислен начин. Всяка прилика с действителните хора, живи или мъртви или действителни събития е съвсем случайна.

  Очаквайте новите приключения на семейството с Голфа, ако даде БОГ. Рубриката се води от двама известни пловдивчани, пожелали да останат в историята с псевдонима SS.