Ирена Иванова е родена на 8 юли 1989 г. в Ловеч. Отраснала в село Александрово. Завършва Ловешката езикова гимназия. Следва лингвистика с английски и френски във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ , след което литература в Западен Католически университет във френския град Анже. По-късно получава магистърска степен по театрална режисура от Нов български университет с ментори режисьорката Възкресия Вихърова и актрисата Снежина Петрова.

Рене Карабаш е автор на книгите "Хълбоци и пеперуди", "Остайница", "Братовчедката на Зорбас", "Писма на Омар до бъдещата му съпруга" и "Някой ме вика по име". През 2026 г. нейният роман „Остайница“х(She Who Remains), преведен от Изидора Анжел, е включен в краткия списък за Международната награда „Букър“. Романът попадa и в селекцията на певицата Дуа Липа за най-добрите книги на 2026 г., публикувана в нейния читателски клуб Service95 Book Club.

Романът "Остайница" печели литературната награда “Елиас Канети", както и номинации за Шведската литературна награда Prisma, Роман на годината „13 Века България“ и „Перото“. Преведен на над 25 езика по целия свят.

Тази вечер Рене Карабаш гостува на фестивала "Пловдив чете" в 19.30 ч. в Конюшните в Стария град.


- Рене, отшумяха ли емоциите от церемонията за наградата Букър и заслуженото признание за романа "Остайница" и превода му на английски?

- Беше много вълнуващо за всички нас. Аз бях там с моята преводачка Изидора Анжел, с която бяхме номинирани, с Гергана Панчева от литературна агенция "София", която ме представя, както и моят издател Манол Пейков. Щастлива съм, че в този специален момент можех да бъда с тези хора. Беше много интензивна емоция и малко по малко отшумява, но интересът към книгата продължава и е огромен, което много ме радва. Тя продължава още един свой нов живот не само в България, но и по света. "Остайница" е преведена на вече над 25 езика и се радва на изключително много читатели, което за мен е един друг вид победа.

- Как се роди историята в "Остайница" и как вие преминахте през нея, защото тя е емоционално сътресение?

- Книгата се роди от моята потребност да разкажа една част от моя живот. Аз съм израснала в село в Северна България и донякъде съм водила подобен тип живот. Албания също има много сходен бит на българския. Но търсех в какво да облека своята история и така попаднах на фотографии на албанските девици. Реших, че те ще разкажат това, което имам да кажа. В романа има много теми, но мен най-много ме засяга темата за изборите, които правим в нашия живот и когато една чувствителна душа се роди на място, което е сурово, как тя е принудена да оцелее. Тя се бори за своята свобода и идентичност, което е в основата на книгата, тъй като знаем, че на главната героиня ѝ се налага да се превърне в мъж, да даде клетва и да стане заклета девица. Но тя в крайна сметка не изневерява на себе си.

Иначе писането беше много медитативно, бих казала регресивно, тъй влиза в едни мои спомени, които самата аз съм изживяла и в книгата има много неща, които реално са се случили. Накрая за мен беше много важно, след като потопя себе си и читателя в това подземно царство, да го изкарам на светло и да стигна до това освобождение, любов, светлина, до Бог. Защото смятам, че това е целта на изкуството - да лекува през катарзиса, независимо през какви тежки моменти и сцени минаваме. Накрая все пак да виждаме светлината, която е в тунела, и да знаем, че не е от приближаващ влак, а е от чистото и хубаво бъдеще.

- Казвате, любовта е забранена, тя е равна на смърт. Така ли е наистина или това е просто част от литературната история?

- Ами така е. Законите на канона са изключително сурови. И това е един от тях, тъй като все пак, когато тези жени дадат клетва за девственост и се превърнат в мъже, те не могат да имат семейство, да имат съпруг, да имат деца. И всяка любов би била равна на смърт, тъй като тя е против закона. Но не само това - самата героиня, нейната любов също е опасна. Тя се влюбва в една своя приятелка от България. Тази любов е опасна не защото е с момиче, а по-скоро защото преди да се ожени там една жена, тя трябва да е девствена. Има такъв закон, според който бащата слага в чеиза на дъщеря си патрон и ако след първата брашна нощ момичето не е девствено, с този патрон нейният съпруг има право да я застреля. Което е изключително жестоко.

- Историята се е родила в България и е облечена в образа на тези албански жени, които са се превърнали в мъже, но и у нас ли важи тази максима "селото не чува, но винаги знае"?

- Ами да и не само за селото, но и за града същото можем да кажем. Селото е просто географско понятие и много хора на по-малко място, но мисля, че това го има навсякъде. И тази история също може да бъде разглеждана и по-метафорично, по-символично като необходимостта на една жена да бъде мъж в един мъжки свят, за да оцелее. Защото повечето жени са принудени да изпълняват толкова мъжки функции, да са борбени, понякога дори издържат мъжете си. Те дават воля на своята мъжка енергия и потискат своята женска енергия. За мен всичко е енергия. Ние всички в нас имаме и мъжка и женска. Интересно ми е да изследвам как всъщност тези енергии влияят на тялото ни и на живота ни, когато се проявяват. Неслучайно много силно това се изразява при главната ми героиня Бекия, която в момента в който ѝ идват да дават мъжко име, тя става момче. Обличат я с мъжки дрехи, подстригват косата ѝ, тя започва малко или много дори да се превръща в мъж - спира ѝ цикълът, започва да се бръсне. Това показва и ни кара да си дадем сметка колко силна може да бъде мисълта ни и колко влияе на биохимията ни.

- Има една много хващаща за гърлото фраза, която сгъстява действието: "За два дни майка ми преживя смъртта на брат ми, баща ми и Бекия".

- Има и още една, с която започва романът: "Да убия Бекия беше най-лесното нещо, което можех да направя". Майката в романа всъщност е представена като една сянка, дори няма име. Тя винаги е с едни поли и минава през къщата буквално като сянка. Аз не си бях давала сметка защо по този начин съм го измислила, защото все пак, когато съм писала книгата, съм била на 27. Тоест номинацията за Букър е за 27-годишния автор в мен, което е изключително. Но тогава не си давах сметка и по-късно разбрах, че това обезличаване на жената е имало смисъл, за да покажа каква е фигурата на жената по тези места. Тя няма толкова много права. Мъжът има право да носи часовник, да ходи в кръчмата, да носи оръжие.

Жените само трябва да вършат къщна работа, да ходят да взимат млякото, тоест не са съвсем свободни. Когато се превърне една жена в мъж, т.е. в остайница или бурнеша, както се наричат в Албания, тогава тя печели правата на мъжа и си печели по някакъв начин свободата, но тази свобода не е истинска.

- Всъщност аз си мисля, че пресъздавайки този безличен образ на майката, вие чертаете и едно бъдеще, което би могло да се случи на Бекия. Тоест показвате на читателя какво ще се случи, ако тя избере другия път.

- Да, абсолютно. Абсолютно е така. Баща ѝ решава да я омъжи и ѝ избира мъж, но тя не иска това. Ако обаче беше се омъжила, тя ще да сподели същата съдба като тази на майка ѝ и тя ще се превърне в една сянка. Но превръщайки се в бурнеша, в остайница, тя си печели свободата, но фалшивата свобода. По-важното е, че след това има силите и волята все пак да се върне към себе си. Семейството ѝ се разпада, но в крайна сметка тя на края на книгата стига до онази свобода, която винаги е искала да има. И дори сега във филма, който заснехме по романа с режисьора Костадин Бонев, който се надявам до края на годината да можем да покажем в България, дори там сме добавили един още много интересен край, още нещо към края, което още повече говори за това колко свободен може да бъде човек.

- Разкажете малко повече за филма, кой изпълнява ролята на Бекия?

- Кастът е изцяло албански, албански актьори участват, снимахме в Албания, само много малка част има се заснета в България. Имаме участие само на две български актриси и това са Снежина Петрова и Дениза Павлова, които правят изключителни роли. Иначе самата лента е копродукция между България, Италия, Германия, Албания и Румъния.Така че е голяма продукция, участват много държави и се надявам скоро да можем да го покажем филма. Самата в момента работи по театралната адаптация на романа, пиша пиеса по романа и по сценария и имаме желанието с режисьора Стайко Мурджев да направим спектакъл, надявам се съвсем скоро. Няма да е моноспектакъл, а представление за голяма сцена.

- Да ви прехвърля към друга страна от талант ви с една ваша строфа: "Аз съм поет, който се храни от болката, която сам си измисля и в това няма нищо поетично".

- Възприемам себе си основно и единствено като поет, честно казано. Дори прозата, която пиша поезия, е поетична. Това е начинът, по който се изразявам и по който виждам света. Независимо дали пиша литература, или пиша за театър, или създавам кино, винаги изходната ми точка е поезията. И онзи свят, който е край нас и тече като една метафизична река и можем само да го забележим, когато забавим малко темпото и започнем да виждаме знаците около нас. Край нас има толкова много поезия! Просто трябва да си отворим третото око, за да я видим.

- Още колко стиха трябва да напишете, за да укротите бесовете си?

- Не знам броя им, но със сигурност ще пиша до края на живота си, защото не мисля, че тези бесове са укротими. Може би в някакъв момент, когато човек стане малко по-мъдър и малко по-изморен, може би малко и те се изморяват с него. Но моите в момента все още са буйни и млади и се опитвам по всякакъв начин да ги успокоявам. Разбира се, най-вече с изкуство, с природа и с бавно живеене, което мисля, че в наши дни е най-големият лукс, който можем да си позволим.

- Ама какво бавно живеене, говорим с вас на няколко пъти и вие постоянно сте в някакво трептене и бързане. Как точно го правите този номер с бавното живеене?

- Сега съм в много интензивен период от няколко месеца и просто го приемам, че това ми е работата в момента и имам задължение към себе си, към читателите си, към книгите си. Все пак се старая да намирам време и за другото. И сега след премиерата ми в Пловдив, ще се отдам на този бавен живот на морето, където ще бъда цяло лято и ще почивам. Най-вероятно ще си изключа и телефона, за да не бъда откриваема и за да мога да се заредя все пак. Имам нужда от енергия, която съм изчерпала с всички тези пътувания, разговори, представения, събития. Но за мен е важно да има и тази часа в живота ми и се старая да отделям големи периоди за нея, след подобни интензивни.

- Ще намери ли път и средство човекът да спре да живее в оковите на предразсъдъците и очакванията и в чужди сценарии?

- Ами да, и мисля, че пътят е, когато се научим да обичаме себе си. Тогава няма шанс да живеем в чужди сценарии и да бъдем подвластни на оковите на общество или каквото и да било. Мисля, че лично за мен това е най-важното нещо, което дължа на себе си. Всеки ден да се уча все повече и повече да обичам себе си. Нищо друго не помага, както това. Защото когато обичаш себе си, ти не позволяваш на някой друг да се отнася зле към теб и да ти поставя някакви граници, да ти казва как да живееш, как да се обличаш, с кого да бъдеш. Така че любовта към себе си мисля, че е най-силна и първата стъпка към нея е поставянето на здравословни граници. Така че да знаеш къде са ти границите и да не бъдат преминавани, но да знаеш и да уважаваш границите на другия човек. Но ти когато знаеш своите, не ти позволяваш толкова да прекрачваш.

- Ще изяде ли изкуственият интелект мощта на перото?

- Да не забравяме, че изкуственият интелект все пак е инструмент, който би трябвало да ни помага за някои неща, но зависи никак го използваме. Ако го използваме по предназначение - да ни помага за някои неща, които, разбира се, не са свързани с творчество, може да ни бъде много от полза и всъщност няма опасност. Може много да ни помага за много неща, но практически.

Лично аз съм против използването му за произведения на изкуството, за картини, рисунки, за създаване на текст дори, защото първо от една страна той борави с една обща информация и това е информацията от нашите творби на хората, които пишем. Тоест това изначално е кражба и пристъпване на авторски права. Оттам нататък вече не мисля, че е нормално някой писател да създава произведение посредством изкуствения интелект. Да, може да го попита какви рокли са носили XIX век в Бристол, но да го накара да измисли история и да я напише, за мен това не е окей.

Скоро между другото излезе едно изявление на Олга Токарчук, че тя използва изкуствения интелект и това изключително много ме изненада. При това не просто го ползва по практичен начин да търси информация, но и също да създава заедно с него текст, което изключително много ме учуди. Това си е нейно решение и също решение на читателите ѝ дали да четат книги, написани с изкуствени интелект. Ние вече стигаме малко дори до едно положение, в което ще има стикери, че материалът в тази книга не е създаден от изкуствен интелект или че корицата не е създадена и няма намеса изобщо от изкуствения интелект. Както в момента има стикери на храни, че са био. Тоест да се храним здравословно, а не да сме в режим диета. Също започва да се случва и с изкуството. Колко бързо навлиза изкуственият интелект зависи от нас - колко го използваме. Всичко ние сами си създаваме.

- Май идва време, в което дори по-несъвършеното и грапавото, но сътворено от живия човек ще се търси повече, защото е истинско.

- За мен именно това е съвършеното. Нещо, което е човешко. В един момент, освен това, изкуственият интелект ще се изчерпа. Защото той черпи от текстове и колко може да възпроизведе от тези текстове, перифразирайки ги, пренареждайки ги. Другото важно нещо е, че един писател би оградил първо себе си, използвайки изкуствен интелект. Би отнел себе си удоволствието да измисли нещо, да стигне до нещо. Всичко е енергия и ние когато изпитваме нещо и го напишем, то се отпечатва на листа и тогава то може да бъде усетено отсреща. Читателите го усещат. Но когато е създадено от робот, от изкуствен интелект, какво може да усети един читател? Освен на ниво, че нещо е написано много добре, с интелект, но на ниво емоция, на ниво сърце, с което чете, там какво може да изпита, ако отсреща не е изпитано преди това.

- Може ли да се каже, че всъщност тези достижения на човечеството, ни водят към един път, в който май пак ще се върнем към ренесансовата естетика за човека в центъра на всичко?

- Винаги винаги има подобни пикове, възходи и падения, и всъщност историята постоянно се повтаря. Даже сега сетих, имаше едно гостуване на Иън Маккелън в България и той беше споделил за една чернова на своя книга, в която е действието е в бъдещето. Много богато семейство живее изолирано в имение и там е забранена всякаква електроника. Пишат се писма и така комуникират. аз самата се опитвам и да се върна малко или много към в аналоговия свят. Трудно е! В този интензивен период, в който се намирам, съм била много пъти пред бърнаут и ми се наложи да си купя втори телефон не смарт, а с копчета. Имах щастието преди да замина в Англия за церемонията Букър, да отида до морето и една седмица да поседя. Там изключих смартфона и използвах този с бутоните. Беше велико преживяване, препоръчвам го на всеки. За една седмица прочетох две книги и най-важното е, че се върнах в реалността, започнах да живея в настоящия момент, защото няма кой да се обажда, да пише мейли постоянно, а със смартфона офисът вече ни е в джоба.

С модерния телефон ти си откриваем по всяко едно време и ако не вдигнеш на някой, започваш да изпитваш вина или пък най-малкото задължение, че трябва да му върнеш обаждане. Та е хубаво да си правим такива, според мен, детокс седмици, дори месеци, в които просто да живеем и да живеем истински, а не в телефоните си.

- Как прие номинацията за Букър семейството ви?

- Много се вълнуваха и още се вълнуват. Постоянно им звънят разни приятели и роднини да ги поздравяват и постоянно ги карат да им носят книги, мои книги, които да прочетат. Гордеят се с мен, естествено.

- Кой беше човекът, който така ви създаде крила да развиете таланта си?

- Ами, майка ми. Тя винаги е приемала и е подкрепила всички мои дори и безумни идеи. Винаги ме е подкрепила, каквото и да измисля, дори да реша да стана актриса, да стана писател. Винаги е намирала средства и начини да ме подкрепи, но за нея беше най-важното аз да получа добро образование. Завършила съм първо в езиковата гимназия в Ловеч, след това във Велико Търново приложна лингвистика с английски и френски език за преводачи. Учих и във Франция известно време, след това в София записах магистратура по театрална режисура. Тя винаги ме е подкрепила, за което съм изключително благодарна. Никога не ми е казвала каква да бъда и ми е много жал за децата, чиито родители ги карат да станат доктори или адвокати без да искат и да горят в това.