„Бях на 10 години, когато майка ми ме изкара на нивата да бера тютюн. Тогава се зарекох – ще си търся мъж без имоти. С един крачол да е, но ниви да няма!”. 85-годишната Мария Барбанакова намира мечтания ерген в Калояново. Среща го, когато е на 17 години и се влюбва в него. Пристъпва тежката дума на баща си и пристава на любимия си мъж. 50 години живее с него в добро и зло, губи го преди 17 години. „Дядото беше закупчик. Все се шегувах с него, че потен вода не е пил. Бяхме бедни, но се разбирахме”, разказва Мария. Сега самотата я притиска все по-силно. Тя е преживяла инфаркт на миокарда, има артрози и дните и нощите й минават пред екрана на малкото телевизорче. Разделя тревогите си между сина си (който снахата зарязала, след като му направила магия), дъщерятата, която е на гурбет в Гърция и героите от турските сериали. За разлика от сърцето, което веднъж вече я е предало, умът й е ясен и бистър. „Първият ми спомен е още от 3-годишна – бях на сватбата на леля ми. Помня булката. И как развяха знамето пред кладенеца”.

Животът на Мария бил строго разпределен между нивите, фурната в която правела хляб и къщата, в която се грижела за двете си деца. Тя никога не е ходила на почивка. „Мъжът ми не беше по разходките. Пък и не сме били болни - за какво ни е почивка?!”.  Философия абсолютно неприемлива днес, но резонна за времето след войната. Баба Мария никога не е пресичала границата, виждала е морето само веднъж. „От ТКЗС-то ни закараха с камиони до Бургас и от там с лодка до остров Болшевик. Никога няма да го забравя”. Зад високите дувари на къщата се е ширнал огромен двор. Лехите са прекопани и почистени, растенията търсят път към оскъдното слънце. „Добре, че е синът ми. Аз вече нямам сили”. Оградата и ключалките обаче не могат да спрат апашите, които системно претъсват двора за бакър и желязо. Баба Мария разчита на аларма, която гони нежеланите гости от дома й. Държи под ръка и дървен бастун. 

Далеч от градския шум и трафика,  времето сякаш се забавя и дори спира . Озовавайки се в центъра на поредното безлюдно село изведнъж се чувстваш като герой от онези филми, в които след катаклизъм оцелява единствено той.  Пусти спирки, ръждясали детски катерушки, буренясали градинки, руини от кирпичени къщи. И все пак  знаеш, че там някъде, в притихналите улици има  живот. Те са там, нашите родители, баби , дядовци. Сами в огромните къщи, които са построили с идеята някога там да гледат внуци и правнуци. Сами сред дворовете с размери на училищно игрище. Сами сред спомените си за времето, когато по улиците се е чувал детски глъч и тракане на колелета. Някои от тях стиснали зъби, пренебрегват болките и продължават да превиват гръб в градините. Важното е да има за децата! Други напълно безпомощни ,броейки дните до неизбежното. Дните им преливат от самотия. Не самота. Самотия! Самотата е изначално чувство - човек се ражда сам и сам умира. Някои дори го търсят умишлено. Но самотията.... –това е смачкваща болка, празнота, гняв и безсилие. „Дядовците” са си отишли, децата са далеч, вкопчили се в собственото си оцеляване.

Идват, когато могат. Внуците - само по празници. Семействата са разделени, едните самотни тук, другите – в чужбина. Всеки лъже, че е добре. Пазят се един друг. Отколешният ритуал на споделянето вече го няма. Вместо за  собствените си деца, възрастните хора треперят за съдбата на героите от турските сериали. Докато те са събирали като пъзел парчетата живот след промените, светът се е променил безвъзвратно. Не искат да напуснат къщите, строени с кръв и пот, в които са минали най-хубавите им години. Не искат да пречат на децата. Предпочитат спомените. Когато срещнат непознат – се разкъсват между неистовото желанието да поговорят с някого и страхът, че могат да се превърнат в жертви. Някои са се примирили и са се привърнали в доброволни затворници зад високите зидове на къщите. Други продължават да се движат като зъбчати колелца в добре смазан часовников механизъм. Движението е живот. Дори и  на инат! 

SOS e универсалният сигнал за помощ, който хората изпращат, когато са в беда.  Save Our Soul – Спасете нашите души. Своите също!

Всички лица от изложбата са на възрастни и самотни хора, които са част от социалния проект на охранителната компания TRAFFIC SOT. Изложбата SOS бе стартът на националната кампания SOS! Час внимание!, организирана от TRAFFIC SOT и БЧК. Тяцели да ангажира всеки, който има възможност, да отдели няколко часа  и да се включи в месечните акции, в които доброволци гостуват на самотни възрастни хора. Кампанията не е свързана с набиране на средства, но провокира хората да отделят нещо по-ценно от парите - част от свободното си време.

Още за кампанията четете ТУК