Атанас Хранов е роден в Пловдив. Заършва Средно училище по изкуства в Котел и Художествената академия в София със специалност „Дърворезба“ при проф. Антон Дончев. Твори в областта на пластичните изкуства и живописта, смесвайки органично жанровете, предаде PlovdivTime.bg.

Характерни за автора материали са дърво, ръчна хартия, платно, бронз, сребро и полимерна мазилка върху метална конструкция. Автор е на множество самостоятелни изложби, участва в множество общи инициативи и кураторски проекти. Осъществява съвместни проекти с поетите Веселин Сариев и Александър Секулов. Негови творби са притежание на Националната художествена галерия в София, на много други музеи в страната, както и на частни колекции в България и чужбина.

Атанас Хранов е запален мореплавател. Живее и работи в Пловдив.

В момента художникът е подредил самостоятелна изложба в U P.A.R.K. Gallery. На 21 декември творбите му ще са част от празнична Коледна изложба в галерия Arsenal of Аrt, а през април 2018 г. му предстои изява в София.

- Г-н Хранов, в камерното пространство на U P.A.R.K. Gallery показвате много нови търсения.

- В тази изложба показвам много различни неща и като формат, и като техника. Има три големи картини, в същото време има и малки. Показвам първите си опити в графичната техника, изработени с нашия умдрукер Спас Халачев. Това е изложба на контрастите по отношение на формата. Картините са продължение на старите ми търсения, но ги усъвършенствам, надявам се.

Един от водещите сюжети е посветен на Галактическия стопаджия по Дъглас Адамс. Картината е голям формат с триизмерни елементи. Там смесвам на различни типове рисуване – от една страна е перфектното, маниакалното търсене на елемента, на детайла, а до него е съвсем свободното по-скоро като знак рисуване. Използвам съм различни похвати като маниер, като стил.

- Защо галактическият стопаджия се превръща във ваш герой?

- Галактическият стопаджия ми е интересен с това, че шеговито говори за много сериозни неща. Оказва се, че някои неща, които за едни са без значение, за други са катастрофични. Всичко зависи от ракурса. А животът е такъв. В Галактическия стопаджия светът е точно такъв – странен, разнообразен. Важните неща се оказва, че са смешни, а дребните и смешни неща са фатално важни.

- А когато времето изтече и спре да отброява секундите и пътешествието свърши?

- Винаги ще има други, които ще продължат да се движат. Ако трябва да бъда честен, аз по-скоро съм извън времето и стандартите. За мен пътешествието е начин да науча нещо. Други хора пък го възприемат по друг начин. Човек може да пътешества без да се мръдне от местото си, а в същото време може, пътешествайки, да стои на едно и също место. На мен са ми странни хората, които да речем отиват в Индия и взимат петзвезден хотел.

Ако отидеш в Дубай, вземи петзвезден хотел, но в Индия… Всъщност те където и да пътешестват, са на едно и също място. Те пътуват и не пътешестват. За тях времето и пространството нямат значение. Няма го предизвикателството. Това е много крайно, но не е много далеч от истината. Трябва да отидеш на мястото, за да го преживееш в неговата цялост.

- Кое посетено от вас място успя да ви провокира?

- Света гора. Там ги имаше всичките аспекти на истинското пътешествие, където отиваш с напълно празна кошница, но с отворени очи. Мястото те хваща и те разкарва някъде си. Най-хубавото усещане за Света гора е, че времето има един неизменен вечен ритъм. Вменява ти го самата обстановка вече над 1000 години. Над 1000 години ритуалите са едни и същи – ставане, лягане, обяд, молитви. 

- Е как един модерен човек от 21 век как се вписва в този живот?

- Ако си в Света гора, е възможно. Но не и вън, в обичайния свят.

- Ще удължите ли живота на стопаджията и космическите пътешествия в следващата изложба?

- Изложбата ми няма заглавие този път. Няма водеща тема, която да преобладава. Но някои от картините са подчинени на темата „Урок по астрономия”.  Вероятно следващата изложба ще е в посока космоса вътре в нас.  Към нея ме поведе провокацията от самото живеене, помъдряването.

- А коя бе първата провокация, за да започнете да рисувате?

- Винаги съм мечтал да стана художник и знаех, че ще стана художник. Никога не съм си сменял настроенията. Майка ми пази картини от детството ми, макар че не съм ги гледал отдавна. Но помня, че се справях добре, бях доста сръчен още от малък. Майка ми ме подкрепяше, а баща ми не беше много много съгласен. Беше човек на техниката – рентгенов техник, и не беше особено ентусиазиран, че искам да стана художник. Въпреки това не се е опитвал да ме пренасочва. Майка ми ме подкрепи, даже малко зад гърба му, да кандидатствам в гимназията в Котел. Оттам нещата тръгнаха.

- Баща ви радваше ли се на успехите ви?

- Радваше се, но истината е, че аз не съм търсил нечие одобрение. Бях наясно и абсолютно сигурен. Едно време се влизаше много трудно в Академията, но аз бях сигурен, че ще успея. Приеха ме от първия път, което беше почти невъзможно в онези години.

- А на вас какво ви носи радост?

- Радвам се като успея и нарисувам нещо. На изложбата в U P.A.R.K. Gallery мои колеги си купиха картини. Това е един знак, че съм си свършил добре работата.  Това е. В изкуството няма място за гордост и героични пози.

- Извън изкуството кое е нещото, което ви прави щастлив?

- За мен тази дума е синоним на хармония. Когато светът около мен е хармоничен, това е щастие. Но когато казвам хармоничен, аз нямам предвид подреден, стерилен свят. Този свят е изключително скучен. Петзвездният хотел е символ на този подреден свят. Не обичам петзвездни хотели.

Много по-щастливо ми е в една тясна койка, в една гореща каюта някъде насред морето, с вълните, които ме плискат отвсякъде. Не ми трябват джакузита.  Затова и не знам посоката на следващото си пътешествие  – ще оставя този чудесен хаос да определи посоката.

Не обичам дългосрочните планове, още повече в пътешествията. След една година да си планирам пътуване? А дали ще ми се ходи там? Обикновено никога не ми се ходи точно там и искам да пътувам другаде.

- Това не е ли липса на дисциплина? Как тогава слагате ред в работата си?

- Това е друго. Няма нищо общо. За мен рисуването не е нещо, което правиш за удоволствие. То е просто нещо, което не мога да не правя. То е необходимост. Този романтичен образ на художника с такенцето и лулата, който леко и доволно се почесва, пийва и бърбори – това не съм аз. За мен ателието е място, където се водят битки.

Мнозина ме питат защо нямам прозорец в ателието. Ами нямам! Не ми трябва. Какво да правя? Да гледам дърветата и облаците? Не искам. Облаците са в главата ми. Целият свят е в главата ми и това е достатъчно, за да рисувам.