„Неудобни въпроси“ е мястото, където обсъждаме проблемите от нашето ежедневие. Всички ние преминаваме през различни етапи в живота си и опитът, който черпим от трудностите ни би могъл да е от полза за намиращите се в подобна ситуация. И понеже вярваме, че рубриката ще помогне на много от нашите читатели, задавайте спокойно вашите въпроси. На тях отговаря клиничният психолог Карина Тонева и както етиката налага, запазваме анонимността на всеки от вас. 
 
 
 
Тази седмица в „Неудобни въпроси“ помагаме на 38-годишна пловдивчанка да се справи с трудностите, пред които 14-годишната й дъщеря я поставя. 
 
Дъщеря ми беше прекрасно дете. Никога не съм имала проблеми с нея и семейният ни живот е вървял „по вода“. Вече е на 14, а от известно време е неузнаваема - тръшка се, ядосва се без повод, заключва се в стаята си, не ме слуша за нищо, а езикът й е ужасно груб. Знам, че това е характерно за възрастта, но при нея кризите са толкова интензивни, че ме плаши. Все по-често излиза до късно и не спазва уговорките ни кога да се прибере, а накажа ли я, започва да крещи, че ме мрази. Не съм сигурна доколко е нормално това и не трябва ли да я заведа на психолог. Страх ме е, че с времето нещата могат да се задълбочат и да направи нещо опасно. 
 
 
Както знаете, пубертетът е най-трудният етап в отглеждането на деца. Родители се оплакват не само, че не могат изобщо да общуват с тийнейджърите си, но и че дори вече не ги познават. В този етап на метаморфоза е съвсем нормално вашето дете постоянно да ви изненадва. Не го приемайте лично, защото то изненадва и самото себе си. 
 
Когато вашият тийн ви каже, че ви мрази, няма как да не ви заболи. Всъщност, нейната цел не е да ви нарани, а да се противопостави на семейната система, в която властвате вие, а нейната роля е подчинена. През тези няколко години индивидуалността се формира на принципа проба-грешка. Ще боядиса косата си в сигнален цвят, ще излиза с „неподходящите хора“, ще сменя хобито си през няколко седмици - всичко това се прави с цел да се изследва кое пасва и кое - не на формиращия се характер на възрастен. 
 
Внимавайте със забраните - колкото повече ограничавате възможностите за експерименти, толкова повече разпалвате бунта и по-често ще чувате „Мразя те!“. А за да избегнете опасните поведения, ключова роля играе комуникацията. Именно затова в практиката си използвам системен подход при консултиране на семейства, при който всички членове на домакинството присъстват. Грешката, която много семейства допускат, се състои в приемането, че проблемът касае само тийнейджъра, а не цялото семейство, че тийнейджърът е „труден“ и има нужда от помощ и затова се обръщат към детски психолози. За разлика от това, системният подход изследва цялата среда, в която тийнът расте и се проявява и има за цел да „поправи грешките“ в отношенията между членовете на семейството. В крайна сметка, поведенията се проявяват, защото средата ги допуска. 
 
Основното, което трябва да имате предвид е, че вие виждате поведения, които ви притесняват, но не чувате мислите и чувствата на дъщеря си, които тя вече не споделя с вас, защото приятелите й са по-важни от родителите. Поведенията често пъти могат да извадят от релси и най-самообладаните родители, така че не се обвинявайте. Вместо това опитайте да проявявате съчувствие - то е много високо ценено от пубертетите. Съчувствието си проличава в начина, по който формулирате изреченията си. Вземете, например, следната ситуация: знаете, че дъщеря ви има много домашна работа, но вместо да седне да си я напише, излиза „на кафе“ с приятелки цял следобед. 
 
Много родители реагират с „Няма да излезеш докато не си напишеш домашната!“ или направо скриват ключовете за входната врата. Вместо това, опитайте с „Разбирам, че е трудно да се съсредоточиш върху домашната, когато приятелите ти са навън, но...“ или „Знам, че за теб е важно да завършиш годината с добър успех. Можем довечера да помислим как би могла да разпределяш времето си.“ Подобна формулировка показва на тийнейджъра, че се опитвате да й влезете в положение и я подкрепяте. Този тип позитивна комуникация е изключително ефикасна когато се наложи като практика в семейната среда.
 
Другата най-често срещана комуникативна грешка е използването на емоционално „натоварени“ въпроси. Прибирате се от работа след тежък ден и заварвате цялата къща с главата надолу. Надеждата ви за спокойна почивка е разбита и вие неудържимо възкликвате: „Защо си толкова мързелива!?“, „Толкова ли не можеш да почистиш след себе си!?“ Този тип въпроси веднага поставят децата в отбранителна позиция - те виждат, че не могат да дадат правилен отговор. Затова ги наричаме „натоварени“. Вместо да ги поставяте в подобно положение, внушете им, че имат контрол върху ситуацията. „Как според теб би запомнила какво трябва да правиш?“, „Как мога да направя задълженията ти по-лесни за теб?" - такива въпроси ги карат да се замислят и им показват, че цените мнението им, внушавайки им чувство за контрол на ситуацията. Ако нямат идеи, дайте им. По този начин ще започнете един ефективен разговор. 
 
„Изглежда много лесно да се каже!“ възразяват често родителите. Но много от тях нямат търпението, нито желанието да изградят една стабилна връзка със своя тийнейджър. Изглежда много по-лесно да го заведат на психолог, който да работи с неговите „трудности“, но какъв би бил резултатът ако домашната среда го тласка към „проблемните“ поведения? Разхождайки се по улиците често виждаме майки, изпаднали в истерия, да крещят по децата си заради съвсем естествени детски поведения. Да, ежедневието ни е стресиращо, но това не премахва задължението ни да осигуряваме една безопасна и топла среда за развитието на децата ни.