Църквата „Свети Димитър“ празнува навръх Димитровден днес. Храмът е построен през 1838 г. по инициатива на българската търговската фамилия Чалъковци, осъществили градежа на редица черкви и училища в Пловдив. Съществуват предположения, че на същото място е имало християнски храм през VI век, а през 1237 г. цар Иван Асен II е вдигнал отново там нова черква. Трикорабната базилика е укрепена с каменни стени, дебели 1,30 м.

В средата на по-миналото столетие тук се черкували българите от крайречните пловдивски махали Кършияка и Мараша. „Старите хора са го наричали „зимната църква“, защото тук всичко е мрамор и камък, носещи хлад“, казва Петка, която се грижи за святото място.  „Свети Димитър“ пази спомени за славни събития от борбата за национална независимост и българското национално възраждане от този период. Звънарницата на храма е построена в края на века по проект на австрийския архитект Йосиф Шнитер.

Мнозина пловдивчани я зоват „руската църква“, дори на табелата името на светеца е написано като „Дмитрий“.  Църквата си е българска, но в продължение на 44 години тя е била обгрижвана от руски белогвардейци, отбелязва Петка. След болшевишката революция в Русия през 1917 г. над 40 хиляди бежанци се изсипват в България, малка част от тях се заселват в Пловдив.

През 1922 г. Пловдивската митрополия предоставя храма на Руското църковно настоятелство и той става духовен дом на емигрантите. Руснаците основно го ремонтират, техни иконописци налагат типичния руски стил в ликовете на светиите. За руския период напомня и гробът на протойерей Александър Неделский, който бил свещеник в черквата до смъртта си през 1937 г.

Странното било, че белоемигрантите отваряли „Св. Димитър“ само четири пъти в годината – на празника на светеца, на Коледа, Цветница и Великден. През 1966 г. църквата се връща отново в български ръце и е обявена за паметник на културата, но остава затворена. Богослуженията са подновени чак през 2007 г. след повторното й освещаване.

В двора на най-високата пловдивска църква е единственото запазено аязмо с жива вода. Кладенецът (щерна) се помещава в малкия параклис на св. св. Кирик и Юлита. Според поверието водата лекува най-успешно стомашни болести.

Църквата пази множество вълнуващи истории. Една за тях е за абаджията Антон, който се разорил напълно. Решил да замине за Русия и да хване нов занаят, но нямал пари за път. Влязъл в църквата, задигнал сребърното кандило и се помолил: „Господи и свети Димитре, простете ми – като забогатея ще се отблагодаря десетократно“. В Русия му провървяло и успял да забогатее. Върнал се в Пловдив и станал един от основните ктитори (дарители) на храма - сам закупил  цялата необходима църковна утвар.

Ценните икони в църквата, някои зографисани през XVI век, са поставени в сребърни обкови, усилващи възхитата на поклонниците. Сред забележителните образци са нарисуваните от зографа Никола Одринчанин – „Рождението на Св. Йоан Кръстител“ и Св. Никола. Ликовете на светците се оглеждат в белоснежния камък.

Притворът при западния вход има странно мрачен вид. Той е един сводест, дълъг коридор, наподобяващ галерия на средновековен доминикански манастир. Никакъв стенопис, никаква разкраса, никакви вещи. Хлад пронизва тялото, когато желязната врата проплаче с дрезгав стон и втурнала се отвън светлина полази по тъмната боя на зидовете Онзи, който влиза за първи път в черквата през този коридор, се стъписва и започва да се колебае дали да се върне. Защо са тази мрачина, тази пустота? Така сладкодумният летописец на Пловдив Никола Алваджиев описва пристъпването си в църквата „Свети Димитър“.

След няколко крачки богомолецът попада в мраморна приказка. Сгушеният в подножието на Джамбаз тепе храм е единственият с амвон, иконостас и владишки трон, издялани от бял, сив и цветен мрамор. Измайсторен е от каменоделци от Одрин и Брацигово под ръководството на гръцкия художник А. Калумен в периода 1860-67 г. Бляскавият иконостас е изпълнен в необароков стил с подчертано виенски привкус.  

„Светло е горе в черквата, при мрамора, топло е вън под синьото пловдивско небе!“, възкликва Никола Алваджиев.