Над Амфитеатъра в Пловдив туристите зяпат фигурата на Сашо Сладура, издигната по идея и с парите на Георги Лазаров, емигрант в САЩ, на когото дължим и присъствието на Мильо на Главната, и на композицията в памет на убитите католически свещеници. Ако не беше доктор Лазаров, пловдивският общински съвет никога нямаше да се сети за този бохем и мъченик.

Така започва разказът за колоритния дисидент с цигулка, чиято джаз музика се стори прекалено опасна за комунистическото общество и той беше изпратен в концентрационния лагер в Белене, в книгата на Евгений Тодоров "Запомнете Пловдив". Ето и продължението, което звучи като криминален трилър и което може да накара косите ви да настръхнат.

Всички знаят, че Александър Николов, известен като Сашо Сладура, е арестуван през 1961 година, изпратен в лагера в Ловеч и там само след 11 дни е жестоко убит. Той е не само виртуозен цигулар, но и известен бохем, който използвал всеки случай, за да се надсмее над властта, макар да е бил в някаква степен близък до най-големите на деня.

Една от най-популярните истории е от един банкет, когато той свири на Вълко Червенков и неговите партийни другари. В края на вечерта тогавашният вожд става, приближава се до музикантите и казва: ”Е, ние смятаме да тръгваме”. Сашо Сладура се усмихва и казва: ”Ако знаете, откога ви чакаме да си ходите…”.

Освен уж вече доказаното убийство в лагера, има и друга версия, която поех риска да разпространя в интернет, някои хора я нарекоха „отвратителна“. И все пак.

През лятото на 2011 година в студиото на Пловдивската телевизия дойде Мария Паликарова – роднина на Сашо Сладура, за да изрази възмущението си от публикация за него в жълт вестник. Оставаме на съвестта на колегите отговорността за написаното.

В хода на разказа Мария Паликарова намекна, че е много възможно Сашо Сладура да не е бил убит в лагера в Ловеч. И след дълго колебание разказа следното:

Един ден през 1961 година близките му получават сандъче с дрехите му и писмо, в което се казва, че „Александър Николов е починал от „сърдечен удар”. Роднините му тръгват да вадят смъртен акт, но се оказва, че никой не иска да го издаде. През 1974 година те получават документ, в който се казва, че лицето е „безследно изчезнало”.

Убит ли е Сашо, или е наистина е изчезнал?

Мария Паликарова подрежда логически няколко странни факта.

Един ден в къщата идва непознат поляк. Не е ясно защо търси майката на Сашо – казва само, че се интересува от известния музикант. Представя се като Казимир. След това посещение полякът започва да пише на майката и на роднините. В тези писма описва, че му се налага да пътува по света, и заедно с писмата често изпраща кутии с шоколадови бонбони.

Странно поведение – когато Сашо е идвал от София в Пловдив при майка си, задължително й е носил шоколадови бонбони – тогава в провинцията трудно са се намирали добри бонбониери. Странното съвпадение кара роднините да се вгледат в писмата на поляка – дали всъщност техен автор не е „мъртвият” Сашо? Едни букви приличат на почерка му, други – не. Откриват още нещо странно – полякът вместо да изписва името си KaZimir бърка и пише Kacnimir – с CH вместо със Z.

Дали СН не означава ли, че авторът е Сашо Николов?

Един ден семейството отива да търси истината при Ванга. Още като ги вижда, пророчицата се провиква: ”Аз за живи не гледам!”. След което им казва, че Сашо е жив, живее далече, наскоро е катастрофирал, но няма опасност за живота му.

След две седмици идва писмо от „Поляка”, който се извинява, че доста време не им е писал. Защото бил КАТАСТРОФИРАЛ.

След години писмата секват. Тайната обаче остава.

Дали Сашо – човекът с невероятна артистичност и говорещ 5 езика, не е направил размяна за живота си? Да замине на Запад с чужда самоличност като шпионин и подписвайки декларация, че няма да се опита по никакъв начин да търси връзка с роднините си.

Възможно е да е успял да избяга, но тази версия изглежда малко вeроятна. Впрочем няколко дни преди да бъде арестуван той води при майка си много красива жена и я представя като своя годеница. По-късно роднините разкриват коя е тази жена – офицер от милицията. Дали тя го е предала като непоправим враг на народа, или е започнала вербовката?

Догадките на Мария Паликарова отнемат мъченическия ореол на големия музикант, но ако това е истина, би трябвало да подходим с разбиране – все пак смяната на идентичността едва ли е станала доброволно. А дали в крайна сметка Сашо Сладура все пак не е бил убит, макар и години след „истинската“ си смърт – заради нарушаване на правилата на разузнаването?

Та като си помисли човек – дали на кадровата скамейка на нашите разузнавателни органи е имало много хора с качествата на Сашо Сладура – артистични, общителни, способни на превъплъщения, владеещи 5 езика, с родови корени в Чехия и Норвегия…

Какъвто и да е бил краят на Александър Николов, той си е заслужил мястото на Джамбаз тепе.