На 3 април 1879 година по инициатива на Марин Дринов от Учредителното събрание на Княжество България София става столица. Изборът се опира на редица географски, геополитически и исторически причини. Главният град на Третата българска държава се намира в центъра на Балканския полуостров, на място където се пресичат редица важни пътища, а още през II в. тогавашната Сердика се утвърждава като един от главните римски центрове в региона.

За отбелязването на празника в Столична община е сформиран инициативен комитет. През 1979 г. тържествено е отбелязана 100-годишнината от обявяването на София за столица. Гербът на София е утвърден през 1900 година. Елементите на герба са избрани от Иван Мърквичка и Вацлав Доброруски, а самият герб е изработен от Хараламби Тачев. Девизът на София „Расте, но не старее" е изписан на лента от Хараламби Тачев в 1911 година и пак той през 1928 добавя двете лаврови клонки към герба.

Избирането на София за столица на Княжество България предопределя превръщането на града в център на държавната образователна и културна политика. Специално внимание се обръща на средните училища, издръжката, на които се поема изцяло от държавата. През 1879 г. е отворена Първа мъжка класическа гимназия. В нея са записани 111 ученици от цялата етническа територия на българите, 24 са от Македония, 6 от Пиротско. До 1909 г. са отворени Втора и Трета мъжка гимназии, Първа, Втора и Трета девически гимназии.

През 1888 година в София е открито Софийското висше училище, което по-късно се превръща в Софийския университет. Заради увеличения брой на кандидатите за студенти през 1903 г. се въвежда конкурс за разпределение на стипендиите и помощите.

Празникът на София е църковният празник "Св. мъченици София и трите й дъщери Вяра, Надежда и Любов".

Праз 1860 г. при църковната служба епископ Иларион Макариополски не споменава името на Вселенския гръцки патриарх. Започва Великденската акция

Великденската акция е кулминационният момент в борбата на българите за църковна независимост. На 3 април 1860 година по време на тържествената великденска служба в храма „Св. Стефан“ в квартал Фенер, в Цариград, митрополит Иларион Макариополски извършва този смел акт на неподчинение към Цариградката патриаршия, поставяйки българските национални интереси над тези на църквата.

Цитатът от произведението „Българският Великден или страстите български“ на Тончо Жечев от 1975 година ясно личи общата воля на българите да скъсат хомота на гръцкото господство в църквата:

„В трепет и опиянение богомолците очаквали настъпването на определения момент. В този час, дори ако видели Христос да се понася към небето, богомолците нямало да възприемат чудото така, както очаквали да се оповести чудото на тяхното национално въскресение. Моментът настъпил: свещенодяконът изпял великденското „Елици во Христа кретистися“ и подел традиционното молебствие за патриарха: „Святешаму Кирилу…“ Но от черквата се чули гласове (…) „Не щем гръцкия патриарх“ – в хор подели от черквата. Към хората постепенно се присъединяват всички черкуващи се. В продължение на 3-4 минути църквата се оглася от все по-мощен вик: „Не щем гръцкия патриарх! Не щем го!“ „Не кемо гръчки патрик! Не саками го!“

Иларион Макариополски не споменава името на Вселенския гръцки патриарх, който представя претенциите за автокефална църква. Вместо името на фанариота е произнесено това на султана. Будителите откриват тази възможност в канона, позволяваща да се произнесе името на самодържеца вместо това на духовния глава. По този начин канонът е формално спазен и бългаските духовници не могат да бъдат обвинени в ерес или да бъдат отлъчени. Така Макариополски символично отхвърля властта на Патриаршията над българското паство. На вечерната служба в този ден, извършвана от българското духовенство, се чете Евангелието на различни езици, но не и на гръцки по инициатива на младежите.

Великденската акция е предварително замислена от цариградските църковни дейци и е отговор на неотстъпчивата позиция към българските искания, записани в прошенията на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски. Одобрението на обикновените българи е ясно изразено, още на 11 май с. г. с въодушевление се приема в 30 града за духовен глава Иларион Макариополски. Той поема риск като ръководител на народната борба против фанариотите, вследствие на което е подложен на много изпитания. Извикан пред партиарха да отговаря за 3 април, той заявява: “Българският народ е твърде недоволен от Великата църква, задето на взема под внимание желанията му”.

Патриарх Кирил подготвя обвинение срещу него като бунтовник и иска наказанието му от Високата порта. Най-трудната задача на Макариополски е да запази единството на вярата, а оттам – на народа. Франция и Англия използват момента, за да активизират своите пропаганди. Известен успех има тази на католиците, която довежда до сключване на уния между папата и групата около Драган Цанков.

На страната на Иларион застават Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Патриаршията издейства от османското правителство заточение на тримата владици. Нанесен е психологически удар в момента на заточението на Макариополски, тъй като народът го очаквал да извърши служба заедно с Авксентий. Българите в Цариград дръзват да се противопоставят и на османските заповеди и войски. Повече от 2 000 души спират изпълнението на присъдата, като заявяват: „Кръвта си проливаме и владиците си не даваме”. Цели 10 дни народът устоява. Накрая след неравностоен сблъсък с 3 000 души редовна войска султанската заповед е изпълнена. Когато Иларион се качва на парахода, при него се явява Драган Цанков да го увещава за унията. Макариополски скъсва подаденото му заявление и извиква: „Дето е народът, там съм и аз”. Иларион и Авксентий оставят своето послание чрез издадения на 19 април 1861 година „Завет българскому народу”, напечатано със златни букви и разпространено из цяла България. В него призовават за твърдост в борбата за правдини и единство. Иларион прекарва в заточение 3 години в Света гора, след което се завръща в Цариград.

В периода след Българският Великден в редица документи по църковния въпрос се поставят искания, които османското правителство признава за справедливи, но не пристъпва към решаването им, за да поддържа враждата между българи и гърци. Едва когато недоволството намира своя израз и в революционните прояви през 60-те години на ХІХ в., Портата е принудена да отстъпи. Променила своето становище и руската дипломация, в лицето на граф Николай Игнатиев, съдейства за решаването на църковния въпрос. На 28 февруари 1870 година след 30-годишна борба за национално самоопределение, българският народ получава ферман за самостоятелна българска църква, начело с екзарх и център Цариград. Ферманът предвижда създаване на Българска екзархия, чието вътрешно управление е независимо от Вселенския патриарх и се урежда с устав. Първият български Свети синод в Цариград е в състав Иларион Макариополски, Натанаил Охридски, Екзарх Антим I и Иларион Ловчански.

Получаването на ферман от Високата порта, наложените отстъпки от страна на Патриаршията и признанието на самостоятелността на българската църква са последиците от провеждането на Великденската акция на 3 април 1860 година. В нея, освен факторът на водещата личност, е застъпен и този на колективната воля на българите, увенчала борбата за църковна независимост с успех.

Ето какви по-значими събития са се случили през годините на днешния 3 април 

  • 1265 г. – Битка при Ившам: Симон дьо Монфор е разгромен и убит, а папа Климент IV предоставя на Шарал д'Анжу права за организиране на кръстоносен поход.
  • 1860 г. – На Великден в цариградската църква Свети Стефан при църковната служба епископ Иларион Макариополски не споменава името на Вселенския гръцки патриарх; Българската православна църква се отделя от фанариотската вселенската патриаршия.
  • 1879 г. – Учредителното събрание избира София за столица на Княжество България.
  • 1910 г. – Осъществено е първото изкачване на най-високия връх в Северна Америка – Маккинли.
  • 1917 г. – Владимир Ленин пристига в Петроград след заточението, което поставя началото на Болшевишкото управление в руската революция.
  • 1922 г. – Йосиф Сталин е избран за Генерален секретар на ЦК на КПСС.
  • 1933 г. – Четирима англичани с два двуплощника извършват първия полет над Еверест (Джомулунгма).
  • 1939 г. – Втората световна война: Хитлер се разпорежда за разработването на Операция Вайс за нападение над Полша.
  • 1942 г. – Втората световна война: Японската армия започва масирани атаки срещу американските войски.
  • 1948 г. – Американският президент Хари Труман подписва Плана Маршал, съгласно който на 16 страни от Европа e отпусната помощ в размер на 6 милиарда долара за възстановяване след Втората световна война.
  • 1966 г. – Съветският космически апарат Луна 10 влиза в орбита около Луната, като става първият изкуствен спътник на друго небесно тяло.
  • 1973 г. – В Ню Йорк е направено първото обаждане от мобилен телефон.
  • 1975 г. – Боби Фишер отказва шахматна среща срещу Анатоли Карпов, в резултат на което Карпов получава титлата Световен шампион по шахмат.
  • 1976 г. – Във Франция се провежда първата церемония по връчване на наградите „Цезар“ за постижения в областта на киното.
  • 1984 г. – Ракеш Шарма става първият индийски космонавт.
  • 1986 г. – IBM показват PC Convertible, техният първи преносим компютър.
  • 1990 г. – БКП се преименува на Българска социалистическа партия.
  • 1990 г. – IX народно събрание гласува законите за изборите, за политическите партии, за закриване на Държавния съвет на НРБ и замяната му с председател (президент) на Републиката и негов заместник, като избира Петър Младенов за председател (президент) на Република България.
  • 1992 г. – XXXVI народно събрание приема нов Закон за поземлената собственост и частното стопанисване на земята в България, който изисква връщането на земята „в реални граници“.
  • 2000 г. – БНТ излъчва ужасяващи кадри от войната в Чечения във вечерните новини от „По света и у нас“. Вследствие на това НСРТ глобява БНТ, а екипът, работил същата вечер и водещата Милена Милотинова са временно понижени. Милотинова репортерства в новините, запазва рейтинг и е реабилитирана като водеща на новините на 8 декември същата година, но вече работи с екипа на редакторката Нина Спасова.
  • 2011 г. – Българската православна църква канонизира за светци новомъчениците от Ново село и Батак, дали живота си за християнската вяра по време на Априлското въстание.

На днешния ден са родени:

  • 1367 г. – Хенри IV, Крал на Англия
  • 1783 г. – Уошингтън Ървинг, американски писател
  • 1880 г. – Ото Вайнингер, австрийски философ
  • 1903 г. – Петер Хухел, немски поет
  • 1924 г. – Марлон Брандо, американски актьор
  • 1930 г. – Хелмут Кол, Канцлер на Германия
  • 1942 г. – Мария Желева, първа дама на България (1990 – 1997)
  • 1942 г. – Уейн Нютън, американски актьор
  • 1945 г. – Атанас Щерев, български лекар и политик
  • 1958 г. – Алек Болдуин, американски актьор
  • 1961 г. – Еди Мърфи, американски актьор
  • 1968 г. – Вени Марковски, интернет пионер
  • 1968 г. – Себастиан Бах, канадски музикант (Скид Роу)
  • 1969 г. – Клотилд Куро, френска актриса
  • 1970 г. – Дитмар Дат, немски писател
  • 1985 г. – Леона Люис, британска певица
  • 1986 г. – Аманда Байнс, американска актриса

Починали на днешния ден:

  • 1682 г. – Бартоломео Естебан Мурильо, испански художник
  • 1849 г. – Юлиуш Словацки, полски поет
  • 1862 г. – Джеймс Кларк Рос, британски полярен изследовател
  • 1868 г. – Франц Адолф Бервалд, шведски цигулар и композитор
  • 1897 г. – Йоханес Брамс, германски композитор
  • 1991 г. – Греъм Грийн, английски писател
  • 1998 г. – Зина Юрданова, българска художничка
  • 2000 г. – Милко Бобоцов, български шахматист
  • 2010 г. – Иван Балсамаджиев, български актьор
  • 2013 г. – Мариви Билбао, испанска актриса
  • 2016 г. – Чезаре Малдини, италиански футболист и футболен мениджър
  • 2022 г. – Джун Браун, английска актриса и писателка