1529 г. в Италия е подписан „Мирът на дамите”. Камбрийският мирен договор е международен договор за мир, подписан в Камбре между Луиза Савойска - майката на Франсоа I, Маргарита Австрийска - лелята на Карл V, и Мария Люксембургска за прекратяване на военния конфликт между Франция и Испания.

1610 г. капитан Хенри Хъдсън, търсейки нов проход към Тихия океан, открива проток. Протокът свързва залива Хъдсън с Атлантическия океан. Той е част от Северния ледовит океан. Разположен е между полуостров Лабрадор на юг и остров Бафинова земя не север.

Дължината му достига 800 км, а ширината е от 115 км на изток до 240 км на запад. Има чести бури, а височината на приливите достига 12 м. Максималната му дълбочина е 942 м. Плавателен е само за четири месеца през годината - от юли до октомври. През останалото време е достъпен само за ледоразбивачи.

През 1610 г. на кораба „Дискавъри” Хъдсън предприема четвърта поредна експедиция, този път под английски флаг и спонсорирана от Вирджинската и Британската източноиндийска компании. На 17 април отплава на север, на 11 май достига до Исландия, на 4 юни - Гренландия, заобикаля я от юг и взема курс на запад.

На 5 юли открива Хъдсъновия проток, на 11 юли - залива Унгава, а след това и цялото северно крайбрежие на полуостров Лабрадор. На 2 август Хъдсън открива остров Солсбъри, островите Дигс, нос Уулстенхол, източния бряг на Хъдсъновия залив, остров Мансел, островите Отава и залива Джеймс (в най-южната част на Хъдсъновия залив).

Зимата заварва Хъдсън и неговите спътници в залива Джеймс и те са принудени да зимуват на обхванатия от ледовете кораб. Зимуването минава благополучно - с отоплението нямат проблеми, ловът на птици и риба попълва месните запаси. През пролетта на 1611 г. Хъдсън възобновява изследванията си, но на 22 юни сред екипажа избухва бунт, искайки връщане у дома. През есента на 1611 г. „Дискавъри” се връща в Англия само с осем души екипаж начело с единствения оцелял офицер - щурмана Робърт Байлот. Хъдсън, заедно със сина му и още седем души, е изоставен в една лодка без вода и храна.

1778 г. в Милано е открит оперният театър „Ла Скала”. Театърът е построен по проект на архитект Джузепе Пиермарини на мястото на църквата „Санта Мария дела Скала”, откъдето идва и името му. Открит е с постановка на операта на Антонио Салиери „Europa riconosciuta”.

До края на 18 в. сградата се използва за различни събития и представления - балове, драматични постановки, куклени представления. Най-добре обаче са посрещнати четирите оперни сезона годишно - карнавален, пролетен, есенен и летен.

Сградата е с дължина 100 м и с ширина 38 м. Залата е с форма на подкова, оцветена в бели, сребърни и златни тонове. Зрителските места са разположени на шест етажа с ложи, от които последните два етажа са галерии. Броят на ложите е 194, плюс кралската. Всички ложи са свързани с коридори. Зад ложите е бил разположен втори ред ложи, които в първите години на функциониране на театъра са оборудвани с маси за игра на карти и предлагане на напитки. Във всяка ложа се помествали 8-10 места за сядане.

В началото на 19 в. „Ла Скала” става основна сцена за италианската оперна музика. Между 1812 и 1820 г. в оперния театър се представят премиерите на опери на Джоакино Росини. След 1830 г. „Ла Скала” става най-популярната оперна сцена в Италия и място за премиери на най-популярните оперни композитори на Италия - Гаетано Доницети, Винченцо Белини, Джузепе Верди, Джакомо Пучини.

През 1924 г. на тази сцена пее мецосопраното Надя Ковачева. В продължение на 12 сезона тя има постоянно място в репертоара на Ла Скала. След Надя тук гостуват над 45 български оперни певици и певци (между които се открояват Тодор Мазаров, Елена Николай, Борис Христов, Никола Гюзелев, Гена Димитрова, Райна Кабаиванска), а Николай Гяуров открива сезона на театъра шест пъти.

По време на Втората световна война театърът е разрушен и възстановен в първоначалния си вид през 1946 г. След това сградата неколкократно е реставрирана. Последният ремонт приключва през 2004 г. и струва 61 млн. евро. На 7 декември с.г. в обновената зала е представена операта на Салиери, с която някога е открита „Ла Скала”.

1927 г. започва първата икуменическа църковна конференция в Лозана.

Икуменизъм се нарича движението, започнало по протестантска инициатива в началото на века, първоначално имащо за цел сближение между различните християнски деноминации на базата на мисионерството и милосърдната дейност. За начало на организираната икуменическа дейност се счита конференцията, провела се през 1910 г. в Единбург, Шотландия. Може да се каже, че тогава това е все още едно чисто християнско начинание на протестантските общности.

В 1948 г. се създава Световният съвет на църквите. След II-ия Ватикански събор в икуменизма се включва активно и Римокатолическата църква. Организационните структури на движението започват все повече да приличат на институция.

1952 г. закрити са 15-те Летни олимпийски игри в Хелзинки, по време на които боксьорът Борис Николов печели първия български олимпийски медал. Другите градове кандидати за домакинство са били Амстердам, Лозана, Атина, Стокхолм и още пет американски града.

Във финландската столица от 19 юли до 3 август си дават среща 4925 спортисти  от 69 страни. На тези игри правилата на конния спорт са променени, така че да могат да участват не само военни. Датчанката Лис Хартел става първата жена спечелила медал в този спорт.

За България се състезават 63 участници в осем спорта. На турнира по баскетбол за пръв път се появява отборът на България. Те завършват на седмо място. Игрите са исторически за България обаче, заради успеха на боксьора Борис Георгиев. Той печели първия олимпийски медал за България - бронз. Олимпийски дебют правят българските спортистки (лекоатлетката Цветана Берковска и 8 гимнастички) като Цветана Станчева е шеста в шампионата на греда.

1958 г. атомната подводница „Наутилус” достига за първи път до Северния полюс под вода. В 23.15 ч. командирът капитан ІІ ранг Уилям Андерсън обявява на 116-членния екипаж, че се намират на Северния полюс на Земята. На това място океанското дъно се намира на 4261 м под леда.

„Наутилус” (SSN-571) е първата атомна подводница в света. Ако не се счита абсолютно новата енергетична установка, тя има обичайна конструкция. При изпитанията й са поставени много рекорди, включително плаване под вода 1200 мили (2220 км) за 90 часа. За времето си това е най-дългото разстояние, изминато от плавателен съд под водата, при това с рекордна скорост.

Спусната е на вода на 21 януари 1954 г. В периода 1955-1957 г. служи за опитна платформа при изследвания в областта на подводните скорости и издръжливостта на материалите и механизмите. На 4 февруари 1957 г. подводницата има зад себе си 60 000 проплавани под вода мили.

На 25 април 1958 г. „Наутилус” предприема първия си опит да достигне под вода Северната полярна шапка, но необичайно дебелите ледове в плиткото Чукотско море я принуждават да се върне в Пърл Харбър на Хаваите.

Опитът и повторен на 23 юли в рамките на „Операция Слънчева светлина” и така на 3 август „Наутилус” става първият кораб, достигнал Северния полюс. След изминати общо 1590 мили дълбочина 130 м под ледовете, „Наутилус” изплава североизточно от Гренландия.

По време на плаването са преодолявани сериозни затруднения с навигацията, защото над 85 градуса северна ширина и обичайните магнитни, и жирокомпасите дават големи грешки. От компанията “Спери” е изработен и малко преди плаването е монтиран специален компас. Все пак командирът на подводницата Андерсън е имал готовност да разбие с торпеда ледовете, ако се наложи да изплава, за да установи координатите си.

През май 1959 г. „Наутилус” пристига във военноморската база в Порсмут за първа реконструкция и за презареждане с ядрено гориво. След завършване на ремонта през август 1960 г. тя е зачислена към Шести американски флот и става първата атомна подводница, плавала в Средиземно море.

През следващите години „Наутилус” взема участие в различни военноморски учения и изпитателни програми. Нейният последен поход завършва на 26 май 1979 г, а на 3 март е изключена от състава на флота с 25 години служба и изминати 300 000 мили под вода.

Две години по-късно подводницата е обявена за исторически паметник и кораб-символ на щата Кънектикът. След петмесечен ремонт и преоборудване на стойност почти 5 млн. долара в завода, където е била построена, „Наутилус” се превръща в музей на подводното плаване, близо до военноморската база в Ню Лъндън, щата Кънектикът.

1977 г. избухва стачка на миньорите от въгледобивния басейн „Валя Жиулуй” в Румъния против режима на Николае Чаушеску. Това е първият антикомунистически протест в страната. В стачката участват около 35 000 души.

По време на репресиите, осъществени от румънската служба за държавна сигурност „Секуритате”, в „автомобилна катастрофа” загиват двама инженери, участвали в стачката на страната на работниците. Опитите да бъде създаден независим профсъюз завършват с изпращането на инициаторите в психиатрична клиника и съд за „престъпления против социализма”.

2004 г. от военновъздушната база Кейп Канаверал е изстрелян към Меркурий космическият апарат „Месинджър” на НАСА. Ракетата-носител „Делта II”, с която е изведен апарата е изстреляна в 2.15:56 ч. (по Гринуич). Час по-късно НАСА съобщава, че „Месинджър” успешно се е отделил от третата степен на ракетата и е поел към Меркурий.

„Месинджър” прави прелитане близо до Земята година след запуска, на 2 август 2005 г. Най-близо до нашата планета се доближава в 19.13 ч. на височина 2347 км над Централна Монголия. На 12 декември 2005 г. е изпълнена 524-секундова маневра, за да се нагоди траекторията за наближаващата Венера. При преминаването си до Земята, апаратът заснема Луната с помощта на атмосферен спектрометър.

През март 2011 г. той излезе на орбитата на Меркурий и анализира неговите химични и физически свойства благодарение на бордовите си спектрометри и високочувствителни камери, работещи в инфрачервения и видим диапазон.

Космическият апарат на НАСА „Месинджър” завърши успешно картографирането на повърхността на Меркурий, създавайки първата в историята пълна ката на най-близката до Слънцето планета. „Месинджър” разшири значително познанията за регионите, които вече бяха познати. Космическият апарат откри например нов тип геоложки образувания. Освен това данните от „Месинджър” позволяват да се потвърди хипотезата за присъствието на воден лед в кратерите на полюсите, които са непрекъснато в сянка.

2004 г. пиедесталът на Статуята на свободата в Ню Йорк е открит за посещения след затварянето му при атентатите от 11 септември 2001 г.

Гигантската женска фигура е изработена в Париж от френския скулптор Фредерик-Огюст Бартолди. Статуята се намира на малкия остров Либърти в Атлантическия океан близо до Манхатън. След атаките срещу Световния търговски център монументът беше изцяло затворен за посетители.

Основата, пиедестала и външната тераса отвориха за туристически посещения през 2004 г., но короната тогава остана недостъпна. Едва през 2009 г. и короната беше отворена отново. Към короната, която увенчава главата на статуята, води тясна спираловидна стълба със 168 стъпала и 12 площадки. По нея групите туристи могат да се изкачват и да обикалят подобното на гигантска тераса съоръжение.