През 1364 г. османските орди, предвождани от бейлербея Лала Шахин, се озовали пред вратите на Филипопол. Щурмуването на града, обаче, изглеждало невъзможно– той бил пазен от здрави крепостни стени, построени още през епохата на Античността. След продължителна обсада, османците съвсем случайно се натъкнали на водопровода, снабдяващ града с питейна вода още от римско време. Градът бил оставен без вода докато за местните се оказало непосилно да удържат на обсадата. Накрая гражданите се предали и Филипопол бил завладян.

В началото Филибе, както го нарекли турците, бил от стратегическо значение. Постепенно границите на Империята се разширили и той попаднал във вътрешността ѝ. Така военните му укрепления и античните постройки се оказали ненужни и, по нареждане на новата градска управа, били разрушени, а каменните блокове от тях се използвали за построяването на нови обществени сгради - джамии, ханове, бани и други. Тепетата на града вече не се използвали като укрепления, но в подножията постепенно се напълнило с търговци и занаятчии. Пловдив бързо прераснал в изключително модерен за времето си ориенталски град.

Известно е, че преди Освобождението в града е имало 53 джамии. Днес само няколко от обществените гради, оставени от тази епоха, са запазени - това са Улу Джумая Джамия и Имарет Джамия, както и Часовниковата кула на Сахат тепе и Чифте баня. Ресторант „Пълдин“ в Стария град още навява и спомена за единствения дервишки манастир– Мевлеви хане.

Започваме разходката си от Пешеходния мост. Според някои историци, първото съоръжение на това място било построено от Лала Шахин след 1388 г., а според други – стотина години по-късно при румелийския бейлербей Шахбеддин паша. Мостът бил изгорен след Освобождението през януари 1878 г. и два пъти бил построяван наново. Днес той е част от най-голямата пешеходна зона в Европа, превърнала се в своеобразен търговски център. 

Още от моста се вижда и минарето на Шахбеддиновата Имарет джамия. Строежът ѝ започнал през далечната 1428 г. и бил окончателно завършен през 1444/45 година. Видният български археолог Богдан Филов счита, че храмът „принадлежи към най-хубавите и интересни турски постройки в България". 

Някои изследователи считат, че джамията била построена на мястото на български манастир „Св. Богодородица“. Тя дължи името си на свързания с нея имарет – „подслон за пренощуване и изхранване“. Всеки ден в продължение на 4 века там се приютявали и получавали топла храна бедните, независимо от пола и религията им, а жителите на 40 села се грижели за издръжката на храма.

Една стара легенда разказра, че Шахабеддин построил джамията във формата на кръст, за да изрази любовта си към една българска девойка, като в последствие понесъл смъртно наказание от самия си баща – Лала Шахин. В действителност, двамата едва ли имат връзка помежду си, тъй като Шахабеддин е бил управител на Пловдив стотина години след превземането му от Лала Шахин. Гробът на румелийския управник все пак се намира в двора на джамията. 

Само на 200 метра от храма се намира и турската Чифте баня. Изградената през 1582 г., днес тя все още може да бъде видяна до кръстовище на бул. „6-ти септември“ и бул. „Цар Борис III Обединител“.  До последната четвърт на миналия век е била действаща, с мъжко и женско отделение. През 1999 година в нея е обособен център на съвременното изкуство. Повече от двадесет години в него се провежда „Седмица на съвременното изкуство“, аранжират се и различни по характер гостуващи изложби. Миналата година банята се присъедини към експозициите на Градска художествена галерия, а след по-малко от месец в нея ще гостува изложбата „От Андалусия до Ориента: Среща на цивилизации“. 

Пресичаме бул. „6-ти септември“, за да стигнем до квартал „Капана“. В момента той е известен като „творческия квартал на града“, а типичната атмосфера е пресъздадена в малките магазини, заведения и клубове. Преди пет века, обаче, кварталът възникнал като чаршия- една от главните търговски зони и занаятчийски центрове в града. В началото на XVII век на територията на днешния търговски център „Хали“ бил издигнат Куршум хан – уникален по своите мащаби и устройство кервансарай – място, където приспивали търговци и кервани.

Отвън ханът наподобявал внушителна каменна крепост. Бил своеобразен „град в града“, на два етажа, с дебели зидове, многобройни сводове и арки, а огромната му порта все още се съхранява в Етнографския музей. Куполите му били покрити с оловни листове (куршум), откъдето идва и името му. В двора на хана имало чешма с няколко чучура, които можели да напоят едновременно петдесет коня. 

Втора, по-малка чешма била изградена векове по-късно от хаджи Гьока Павлов в памет на Алеко Константинов. На паметна плача със златни букви било изписано :“За спомен на българския любим и незабравим син Алеко Константинов, убит на 11-ий май 1897 г. от чадата на деня. Пийте братя и поменете невинния Христов последовател Алеко.” Хаджи Гьока, обаче, бил заставен от полицейския комендант да премахне фразата „чадата на деня“, тъй като съдържала обвинение към правителството. Фразата била заличена, а чешмата била монтирана. Около 30 години след това пловдивският общественик Недко Каблешков намерил плочата натрошена и захвърлена на Хълма на Освободителите. Кой и защо я изхвърлил там – никой не разбрал.

Целият кервансарай заемал площ от около 3600 кв. м., а към него бил прилепен значително по-малкият Кючук (малък) хан. Из земите на империята се носело поверие, Куршум хан ще бъде вечен, като самата империя, но и двете намерили упадъка си още през първата половина на XX век.

След Освобождението в града отворили врати и други гостоприемници, а Куршум хан постепенно се превърнал в занаятчийски център с дюкяни и складове. Още в началото на XX век се говорело за изграждане на търговски комплекс на мястото му. „Златната сграда” пострадала силно по време на голямото земетресение през 1928 година – покривът и се срутил изцяло, а разрушенията били толкова големи, че възстановяването му било почти невъзможно. В резултат, кервансараят бил разрушен.   

След като разглеждаме и съвременния облик квартал „Капана“, където някога се е намирал ханът, се отправяме към Джумая джамия. Храмът се намира в непосредствена близост до Римския стадион, в подножието на Таксим тепе. Този хълм бил извесен на османците като „Сарай тепе“, понеже при завладяването на Пловдив намерили тук разкошни антични вили. В духа на днешната разходка, мислим да изпием чаша кафе и да похапнем баклава в малката сладкарничка в северния край на джамията, или пък да седнем в някое от турските ресторантчета, намиращи се недалеч от нея.

Джумая джамия е най-големият действащ мюсюлмански храм в града. Всички сме чували истории за първата джамия на това място, която била построена на мястото на съборената църква „Св. Петка Търновска“ скоро след завладяването на града. През XIX век Любен Каравелов дори пише, че джамията „едно време е била черква“. Това твърдение, обаче, все още не е потвърдено от някои историци, тъй като при ремонта на сградата преди десетина години се стигнало чак до основите на й, но не били намерени никакви останки от по-ранен храм. В средата на XV век, при управлението на Султан Мурад II, първата джамия е съборена, а на нейно място е издигнат днешния храм, известен като „Улу Джумая Джамия“ – главна петъчна джамия, или „Мурадие“ в чест на султана.

Впечатляващ е градежа на стените - два пласта тухли се редуват с един пласт дялан камък. Този вид зидария вече се използвал при изграждане на други църкви и обществени сгради още преди идването на османците. Това навежда на мисълта, че строителите на храма може би са местни християни.

Вътрешният салон на джамията има внушителни размери – 33 на 27 метра. Залата е изпълнена с разнообразни стенописи и орнаменти– клонки, цветове и гирлянди, между които са вмъкнати медальони с цитати от Корана. Стенописите са датирани от XVII и началото на XIX век. През 1878 г. в югозападния ъгъл на джамията е поставен слънчев часовник, поставен през 1878 г.

След като се отдадохме на сладко прегрешение с всякакви лакомства от близките сладкарници и ресторанти, започна и бавното ни изкачване по Данов хълм, който днес още е известен като Сахат (Са‘ат) тепе или Часовников хълм. Причината е запазената на върха му прочута часовникова кула - един от най-забележителните паметници от османската епоха, построен в края на XVI век и висок 17 и половина метра. Първоначално кулата била дървена. Според намерените надписи на български и турски език, била възстановена през 1809 г., а през 1883 г. е поставен нов часовник, изработен във Виена.

Първите сведения за него са от френският пътешественик Льо Февр, посетил Пловдив през 1611 г. : "На другия хълм има часовник, който денонощно отброява часовете по френски". В последствие е описан и в пътеписите на  турския пътешественик, поет, географ и историк Евлия Челеби през 60-те години на XVII век.

Непосредствено до кулата се намирало и топче, което сигнализирало за пожари, но също така гърмяло всеки ден в 12:00 на обяд. Така хълмът дълго време бил известен и като „Топчи тепе“, чак до Следосвобожденския период.

След като се порадвахме и на спиращата дъха гледка от тепето, се насочваме към Стария град. През периода на Османското владичество, той бил християнска махала. Архитектурния резерват е съхранил невероятни културни паметници от епохата на Българското възраждане – възрожденски къщи на богати търговци, лекари и общественици, в които и до ден днешен са наредени изложби. Тях ще посетим в следващата си обиколка. Сега си насочваме към ресторант „Пълдин“, където се намират останките от дервишкия манастир Мевлеви хане.

Турските дервиши били представители на суфизма – религиозно течение в исляма, което се стремяло към разкриването на неговите мистични измерения, пречистване на сърцата и душите и отвръщане от всичко, освен от Бога. Водели изключително беден начин на живот, въпреки че сред тях имало умели занаятчии и рибари. Дервишите имали свой орден – Ордена на мевлевиите, или танцуващите дервиши - истински символ на суфизма. С музика и поезия, те започвали да се въртят около оста си, като по този начин се освобождавали от телесното и се устремявали към божественото. Танцът бил съпровождан от ритмична музика и целял да доведе танцуващите до състояние на екстаз.

Мевлеви хане се определя като единствен по рода си манастир на танцуващите дервиши. Предполага се, че бил разрушен през 1410 година по време на междуособици в Османската държава. Някогашният манастир се състоял от джамия, зала за ритуални танци на дервиши и жилищни постройки. Основната сграда е била с приблизително квадратна форма, с размери 14 на 16 метра. Вътре е имало зала, оформена от осем дъбови колони, носещи тавана с дъсчена обшивка. Според историците е имало и отстъп с измазан холкер, изписан с гирлянди и осем медалиона с цитати от Корана. 

Авторът Славейков описал живота и бита на пловдивските дервиши. Главният между тях бил шейхът. Ритуалите, които извършвали, били непонятни за голяма част от градското население, пореди което били възприемани като изключително тайнствени хора.

Комплексът бил реставриран преди около 40 години и реновиран няколко пъти след това. Днес е известен като ресторант "Пълдин".

Пловдив бил в границите на Османската империя повече от 5 века. На 16 януари 1878 година войските на капитан Бураго атакуват османците в града. След като влиза в Пловдив, генерал Йосиф Гурко го провъзгласява за освободен. 

Настъпва нов период в историята на България - Следосвобожденският. Сто и четиридесет години по-късно, пловдивчани все още се събират край паметника на капитан Бураго в Дондуковата градина, за да почетат освободителите.