Пловдивчанинът Иван (името е променено) е сред малцината, успели да излязат от капана на дългогодишна полизависимост. Загубил близки, работа и години от живота си, той намира път към възстановяване и  сили да потърси помощ.  

Иван започва да употребява алкохол на 16-годишна възраст. Към зависимостта го тласка чувството за провал, тъй като не успява да сбъдне мечтата си да се реализира като пианист. Започва да пие ежедневно по 400 мл водка, понякога и повече. В продължение на около 25 години зависимостта оказва разрушителен ефект върху личния му живот, здравето и кариерата. След успешен период в Англия, кариерните възможности се провалят и той се връща в България, където попада в поредица от тежки изпитания: загуба на приятели, професионален спад, и остро самосъжаление. Заради алкохора се разболява от няколко смъртоносни болести. Първата и най-сериозна е цирозата. Следват язва на дванадесетопръстника и диабет, който налага инсулинолечение. Претърпява няколко много сериозни интервенции. В един критичен момент, който описва като видение за собственото си погребение, той взема решение да потърси помощ — първо неформално от човек, когото среща, и след това чрез Терапевтичен център „Жива”.

По време на форума „Заедно срещу зависимостите, пандемията на XXI век“, който се проведе в Пловдив, младият мъж разказа историята си. Представяме я, без редакторска намеса:

Добър ден. Казвам се Иван и съм полизависим. Чувствам се привилегирован да съм сред вас и че съм жив и мога да предам опита си.

Преди да започна с тъжната част на моя живот, искам да ви хвърля един кокал за размисъл. Предполагам, че доста от вас са чували известната мисъл на Жан-Жак Русо: Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови. През целия си живот се опитвам да разкъсам и да унищожа тези окови. Оковите, с които обществото още от малки ни закача. Родих се да бъда нежна птица, но действителността ме посрещна с тежък шамар. Този удар започна да плете маски по лицето ми само и само да оцелея. Това възбуди чувство на гняв, егоцентризъм и гордост, които скриваха страха ми. Превърнах се в бунтар, прекрачвах граници след граница, научих се да заблуждавам. Оковани хора лесно се манипулират.

Казва се, че зависимостта се отключва с даден период, но тя реално е процес, който започва от ранна детска възраст. И в коя посока и кой симптом ще приемем впоследствие зависи от хората, с които човек се обгражда - дали ще е свързано с хазарт, наркотици, алкохол. Едно от най-важните неща, които ми отне зависимостта, е любовта. Отблъснах хората, които най-много обичах. Момчетата и момичетата, в които бях влюбен. Казваха ми: Ти си страхотен, когато не пиеш и си трезвен. Когато се напиеш, ставаш страшен и лицето ти се изкривява. Аз, като всеки уважаващ себе си алкохолик, отговарях: Говорите глупости, аз не се напивам, аз съм добре. Съответно, колкото и да съм против изневярата, се оказва, че съм изневерявал в почти всичките си връзки. Което е плод на загубата ми на разум – второто нещо, което зависимостта ми отне. Отдавах се на постоянен купон. Превърнах се в лидер на отчаяните. В дома ми цареше хаос. Хората ми се присмиваха зад гърба, а на мен не ми пукаше.

Илюзията ми за величие достигна невиждани върхове. Егоцентризмът при зависимите наистина е доста съществен фактор. Например, ако един човек е щастлив, защото си е купил 5 яйца, зависимият, купувайки си тези яйца, ще бъде най-щастливият. Същото е и в нещастието. Нещо дребно да ти се случи, да си загубиш портфейла например, един нормален човек ще го приеме нормално и ще продължи напред. На зависимия това ще му донесе гняв, който впоследствие чрез други чувства ще го доведе до употреба на алкохол или наркотици.

Едно от най-грандиозните неща, които зависимостта ми отне – около 25 години от моя живот отидоха похабени в една лудост, мания, борба. Употребявах огромни количества алкохол. Зависимостта ми отне и работата. Сбъдна ми се мечтата да работя в Англия. Дадена ми бе възможността за страхотна кариера, тъй като се оказах добър в работата си. Колегите и шефовете ме обичаха и ми се доверяваха. Но зависимостта ме надхитри, като внесе страх във вземането на някои решения и така се върнах обратно в България. Където не ми остана нищо друго, освен самосъжалението.

Разбира се, няма как да не кажа, че зависимостта ми отне морала. Правих секс безсрамно, без вина. Станах „кучето на крайния квартал” и това ме радваше. Заедно с най-скъпия ми приятел пеехме тази песен на Васко Кръпката, която ни олицетворяваше съвършено. Приятел, който зависимостта уби и отне от мен. Както и останалите ми трима най-близки приятели починаха вследствие на зависимост.

Надали има лекар, който, виждайки ТЕЛК-а ми, да каже, че има надежда за мен. Но благодарение на терапевтичния център, на екипа, всички приятели днес съм един доста успешен човек. Започвайки да пия на 16-17-годишна възраст, днес съм студент и си изживявам живота от там, където съм спрял. Спортувам, живея, уча, работя, което е страхотно, независимо че предвид заболяванията, животът ми няма далечен мироглед. Сега единствено се моля моите родители и Господ да ми простят, че попаднах в лапите на това коварно заболяване и бяха свидетели на моето житейско падение. Защото, пак ще използвам думи на Русо, „природата никога не ни лъже, ние сме тези, които лъжат себе си”.

Ще споделя и мои мисли за бъдещето. Таргетната група от хора, към които е препоръчително да се действа, са родителите. Те са примерът. Ако един или двамата родители пушат, то те дават пример на детето си. Ако родителите са агресивни, и децата ще са. Децата трябва да си кажат, че могат да бъдат по-добрия пример от родителите си. Но как да стане това, ако няма обединение на заинтересованите страни? Време е лекарите от различни области да започнат да си кореспондират един с друг. Да се образуват смесени лекарски екипи, които да помагат на децата в риск сега. Медиите и социалните мрежи да организират образователни кампании срещу зависимостта. Образователни програми за родители и деца, информираността и разобличаване на зависимостта като болест са жизненоважни за настоящето и бъдещето на цялото ни общество. Общество, което в момента боледува и не знае как да се лекува и от какво.

Моментът, който променя живота му

Това беше моментът, в който разбрах, че не мога да се справя сам. Дотогава въпреки че признавах на близките, че съм алкохолик, за да им угодя, вътрешно вярвах, че мога да се справя сам с нещата. Една вечер обаче, докато седях на пейката в парка с кучето ми, започнах да си представям погребението си. Дори предишната Коледа си бях купил костюм за гроба, защото нямах. И в онзи момент се запитах кой ще дойде на погребението ми – родителите, брат ми, двама-трима близки. Също тока винаги съм вярвал, че човек има мисия в живота. И тъй като преди доста пишех, се замислих, че всичко написано от мен ще бъде изхвърлено и по никакъв начин няма да бъде публикувано. Просто един несъществуващ живот. И онази вечер си казах: Не мога да се справя сам. И още на следващия ден говорих с момче, което се е лекувало в комуна, и той доста ми помогна. Прибрах се вкъщи и казах, че искам да се лекувам.

Фентанилът стигна до сърцето на Пловдив- институциите с вързани ръце

Психиатър за дрогираните и пияните по улиците на Пловдив: Няма кой да ги принуди да се лекуватЗаконът защитава зависимите като „невменяеми"